Книга на илюзиите

Върмонт ми се видя различен, като се върнах. Нямаше ме само три дни и две нощи, но по време на отсъствието ми всичко беше станало по-малко: затворено в себе си, тъмно, влажно и лепкаво. Зеленината на горите около къщата ми изглеждаше неестествена, неправдоподобно наситена в сравнение с жълтеникавокафявите цветове на пустинята. Въздухът бе натежал от влага, земята беше мека като стъпваш и навсякъде, където се обърнех, виждах буйна, яростна растителност, стряскаща случайна гнилоч: подгизнали вейки и парчета кора се разлагаха по пътеките, по дърветата пълзяха гъби, по стените на къщата беше избила плесен. След известно време установих, че гледам на тези неща през очите на Алма, че се опитвам да ги видя с една нова яснота, подготвяйки се за деня, когато тя ще се пренесе при мен. Полетът до Бостън бе преминал добре, много по-добре, отколкото смеех да се надявам, и бях слязъл от самолета с чувството, че съм постигнал нещо наистина важно. В големия план на вселената сигурно не беше кой знае какво, но в малкия план на човека, в микроскопичното местенце, където се печелят и губят личните сражения, това си беше забележителна победа. Чувствах се по-силен от когато и да било през последните три години. Почти цял, казах си, почти готов отново да стана истински.