Книга на илюзиите

Отведох я в банята и следващия половин час прекарах до нея на пода, миех й гърба, краката й, ръцете й, гърдите й, лицето й, дланите й, косата й. Мина време, докато спре да плаче, но малко по малко лечението като че ли произведе търсения ефект. Затвори очи, казах й, не мърдай, не говори, просто се отпусни във водата и се остави на течението. Впечатли ме колко покорно изпълняваше нарежданията ми, колко несмутена беше в своята голота. За първи път виждах тялото й на светло, но Алма се държеше сякаш то вече ми принадлежи, сякаш вече бяхме преминали етапа, когато тези неща все още подлежат на въпрос. Тя се отпусна в ръцете ми, прие безусловно, че аз ще се грижа за нея. Нямаше кой друг. Тя бе живяла сама в тази къщурка последните седем години; и двамата знаехме, че й е време да я напусне. Ще дойдеш във Върмонт, казах й. Ще живееш там с мен, докато завършиш книгата си, и всеки ден ще те къпя така. Аз ще работя над Шатобриан, ти ще работиш над биографията, а когато не работим, ще се чукаме. Ще се чукаме във всяко ъгълче на къщата. Ще провеждаме тридневни фестивали на чукането в задния двор и в гората. Ще се чукаме, докато не можем повече, после ще продължим с работата, а когато работата свърши, ще се махнем от Върмонт и ще идем някъде другаде. Където ти кажеш, Алма. Готов съм да изслушам всяко предложение. Няма невъзможни места.

За момента това си беше чисто нахалство, извънредно вулгарно и безобразно предложение, но времето летеше, а аз не исках да си тръгна от Ню Мексико, без да знам в какво положение сме. Така че поех риска и реших да натрапя темата, при това представяйки своята гледна точка по най-грубия, най-графичния начин, който можех да измисля. И Алма не се отдръпна — това трябва да й се признае. Когато започнах, очите й бяха затворени и си останаха затворени до края на речта ми, но в някакъв момент забелязах как ъгълчетата на устата й се разтягат в усмивка (струва ми се, че това започна, когато споменах за първи път думата „чукаме“) и като че ли колкото повече й говорех, толкова повече растеше усмивката. Когато свърших обаче, тя не каза нито дума, а очите й останаха затворени. Е? — казах аз. Какво мислиш? Какво мисля ли, отвърна тя бавно, мисля си, че ако сега си отворя очите, тебе може би няма да те има.