Наследство

Полуръстът изскимтя едва чуто, ала не се опита да спори:

— Побързай!

Дризт прибра другия си ятаган и предпазливо заобиколи острия зъбер, като много внимаваше да щади ранения си крак. След около тридесетина метра достигна стръмна, гладка скала, която не предлагаше нищо, за което да се залови. Единственият начин да продължи, бе бавно да се плъзне по нея.

Видя опасността с крайчеца на окото си — с прилепови криле и човешки ръст, тя пореше силните ветрове, които свиреха над пропастта. Дризт напрегна изтощеното си тяло, зърнал синьо-зеленикавото сияние на една добре позната сабя да прорязва мрака.

Ентрери!

Палачът се носеше във въздуха с остър, подигравателен смях на уста и дори успя да одраска рамото на Дризт. Плащът му се бе преобразил и сега вместо обикновен плат, зад Ентрери се развяваха чифт прилепови крила!

Ето защо убиецът бе избрал да се бият върху тясната скална тераса!

Ентрери описа втори, още по-тесен кръг около него, при което го удари с тъпата страна на сабята си и силно го изрита в гърба.

Дризт се олюля и започна да се плъзга надолу заплашително бързо. Все пак успя да извади ятагана си и да отбие следващия удар на палача.

— Имаш ли наметало като моето? — подразни го Ентрери и за миг застана напълно неподвижно във въздуха. — Горкият малък елф, няма си какво да го улови, когато падне.

Злият смях отново отекна над пропастта и палачът пак се спусна към жертвата си, макар все още да не бързаше да се приближава твърде много — знаеше, че има всяко възможно предимство на своя страна и не искаше нетърпението отново да му изиграе лоша шега.

Поела устрема на летящия Ентрери, сабята връхлетя върху ятагана със страшна сила и макар елфът да успя да я отклони, тя вече бе постигнала своето — Дризт отново се пързаляше надолу прекалено бързо.

С отчаяно усилие той подпъхна ръка под тялото си и успя да позабави хлъзгането, като впи пръсти в чакъла, който покриваше гладката скала. В този ужасен миг, Дризт като че ли бе напълно безпомощен — не само че едва съумяваше да не полети към дъното, но и през цялото време трябваше да отбива ударите на Ентрери.

Още няколко прелитания на палача и със скиталеца щеше да бъде свършено.

— Никога няма да научиш всичките ми хитрини! — тържествуващо се провикна убиецът и отново се спусна към жертвата си.

Дризт се обърна с лице към него и вдигна ръка, стиснал последното нещо, което Ентрери очакваше да види в този момент.

— Нито пък ти — моите! — отвърна скиталецът и докато палачът трескаво опитваше да се отдалечи, той се прицели внимателно и опъна тетивата на малкия арбалет, който бе взел от убития в дъното на улея елф.

Ентрери извади стрелата от врата си, миг след като тя се заби там.

— Не! — изрева той, усетил как отровата се разлива в кръвта му. — Проклет да си! Проклет да си, Дризт До’Урден!