Наследство
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-075-9
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Наследство». Краткое содержание книги:
И сега Дризт не можеше да ги защити.
Единият ятаган полетя наляво, другият се стрелна надясно, после отново и отново. Звън след звън огласяха нощната тишина и помагаха на елфа да се настрои, да съсредоточи цялото си внимание върху онова, което трябваше да стори, изостряше до краен предел войнските му инстинкти.
Всеки удар бе премерен до съвършенство, всяко париране — също, ала нито Дризт, нито Ентрери гледаха в ръцете си — впили поглед един в друг, двамата водеха друга битка, без оръжия и физическа болка, битка на ума, а не на тялото. Никой не мигаше — нито Ентрери, когато поредният замах на Сиянието раздвижи косата му, нито пък Дризт, когато отклони изумрудената кама на милиметри от окото си.
Елфът усещаше как движенията му все повече и повече набират сила, как размяната на удари става все по-бърза и по-бърза: удар — париране, удар — париране. Ентрери, погълнат от битката, колкото него, също ускори темпото.
Вече не само ръцете и оръжията, но и целите им тела се бяха превърнали в неясно, непрестанно движещо се петно. Ентрери се хвърли в атака с рамо напред и сабя, протегната право нагоре; Дризт се завъртя светкавично и отби удара гърбом, докато отскачаше встрани от противника си.
Пред очите му се заредиха картини, в които ту Виерна измъчваше Бруенор и Кати-Бри, ту тежко раненият, умиращ Уолфгар лежеше с опрян в гърлото елфически меч. Представи си варварина, обгърнат от пламъците на погребален огън — образ, който (незнайно защо) не можеше да прогони от съзнанието си. Ала елфът вече не се опитваше да избяга от тези ужасяващи мисли, напротив, той им отдаваше цялото си внимание, оставяше ги да подклаждат чувствата, които бушуваха в гърдите му. Точно това бе разликата между него и убиеца, повтаряше той на онази част от себе си, която го караше да очисти ума си от всякакви чувства и да мисли единствено за битката, та ударите му да бъдат съвършено точни и премерени.
Точно по този начин се биеше Ентрери — винаги леденоспокоен, без в съзнанието му да има място за друго, освен за врага пред него.
От устните на Дризт се откъсна тихо ръмжене, лавандуловите му очи лумнаха под звездната светлина. Беше си представил как Кати-Бри вика от болка.
Нахвърли се върху Ентрери с удвоена ярост.
Палачът се разсмя подигравателно, размахал камата и сабята, за да се предпази от магическите ятагани.
— Отдай се на гнева, Дризт До’Урден! — подхвърли той саркастично. — Отдай му се и захвърли никому ненужната дисциплина!
Ентрери не разбираше, че скиталецът цели точно това.
Сиянието се пресегна към него… и разбира се, бе отбито от сабята му. Ала Ентрери съвсем скоро щеше да разбере, че този път ще му бъде трудно, много по-трудно…
Дризт отдръпна оръжието си и замахна за нов удар, после пак и пак, оставяйки палача да посрещне ятагана със сабята си. Второто му оръжие връхлетя от другата страна, където изумрудената кама вече го очакваше.
Безумният на пръв поглед порой от удари, с който скиталецът засипа противника си, накара Ентрери да отстъпи назад. Десет, двадесет удара отекнаха в нощния покой като един-единствен протяжен стон.
Смехът на Ентрери прозвуча жалко и насилено, за първи път по лицето му пробяга страх. Не беше очаквал толкова необуздана атака, не си бе и представял, че Дризт може да бъде толкова дързък. Ако само можеше да освободи някое от оръжията си за миг, елфът щеше да бъде в ръцете му, уязвим и беззащитен.
Ала да отдръпне ръката си означаваше да се обрече на сигурна смърт — ударите на Дризт се сипеха като дъжд. Огънят, който бушуваше в гърдите на елфа, го тласкаше напред, поддържаше немислимо бързия ритъм и съвършената концентрация. Със собствения му живот можеше да става каквото ще, каза си Дризт, решен да заплати и най-високата цена за победата си — приятелите му се нуждаеха от нея и той щеше да им я даде.
Безумният танц на двата ятагана все така не спираше и Риджис покри ушите си с ръка, неспособен да издържа повече ужасяващия вой на триещите се остриета. Ала колкото и голям да бе страхът, който сковаваше тялото му, нищо не можеше да го накара да отмести поглед от вкопчените в битка войни. Колко пъти имаше чувството, че единият ще полети в пропастта! Колко пъти бе сигурен, че сабята или някой от ятаганите най-сетне е изпълнил смъртоносната си задача! Ала всеки път двубоят продължаваше, всеки път атаката пропускаше целта си, отбита миг преди да е станало безвъзвратно късно.