Персепликуис

— По-добре е от нищо. Някаква представа къде сме?

— Още не.

Първоначално Ейдриън смяташе, че са попаднали в стая — огромна зала, ако се съдеше по размера ѝ, но скоро стана ясно, че се намират в коридор, много по-огромен от всеки, който Ейдриън бе виждал досега. От двете страни се издигаха брони, подобни на онази, която откри в стаята на Джериш. По стените бяха изобразени релефни изображения на хора, батални сцени, сцени на възпоминания. И отрядът притичваше край застиналите частици минало.

Ейдриън видя дълга поредица от коронясвания на фона на града, всяка следваща сцена бе по-малко пищна от предната. Две неща му направиха впечатление. Първо — във всяка картина главата на владетеля бе умишлено изчегъртана от стената. А второто бе, че във всяко изображение, макар тълпата винаги да изглеждаше различна, неизменно присъстваше една и съща фигура — висок, слаб мъж, застанал на преден фон във всяка сцена. И макар в бледата светлина на фенера да беше трудно да се определи, Ейдриън бе сигурен, че е виждал мъжа преди.

Стигнаха до кръстато разклонение. Вляво се издигаше огромна пететажна врата, изработена от чисто злато и гравирана с такива геометрични украшения, че от всички пътешественици се отрониха звуци на възхита.

— Имперската тронна зала — каза Майрън. — Тук някога е седял владетелят на света.

— Тогава знаеш къде сме? — попита крадецът.

Монахът кимна, оглеждайки стените.

— Да, така мисля.

— Накъде са криптите?

Майрън се поколеба, затваряйки очи за миг.

— Насам — той посочи напред. — След две врати слизаме наляво по стълбището.

Бързо достигнаха въпросното и Ройс ги поведе надолу. Гаунт ръмжеше, подскачайки на един крак, обгърнал монаха с една ръка, а другата вкопчил във въжето около кръста му.

— Обердази? — обърна се Ариста към Ейдриън, докато двамата вървяха накрая. — Споменавал си ги и преди, когато бяхме в Хинтиндар, ако не се лъжа. Каза, че те били шамани, които използват гоблинска магия.

— Малки отрепчици.

— Какво беше онова нещо, което те правеха?

— Нямам представа, но беше от огън и растеше.

— Усещах нещо, нещо да нарушава ритъма ми, разкъсвайки моята последователност, връзката ми. Никога не се беше случвало преди. Не знаех какво да правя.

— Смятам, че се справихте отлично — каза ѝ той. — И го контролирахте много добре, този път изобщо не ви изгубихме.

В слабата светлина успя да разчете малка усмивка по лицето ѝ.

— Да, овладях го по-добре, нали? Ти помогна. Усещах те близо до себе си, топло сияние, към което можех да се придържам, котва, която да ме крепи.

— Вероятно просто сте се страхували, че ще ви ударя отново.

По коридора зад тях отекна гръмовен бумтеж. Земята под краката им се разтърси и от стените се посипа прах.

— Лошо — рече Ейдриън.

— Продължаваме все надолу, нали? Онази гробница е на дъното? — чу да пита Ройс.