Престъпен ум

Кортни почувства тежестта на връзката ключове на Лушън в джоба си и се замисли за седемнайсетте ключа в нея. Всеки можеше да е за различни анонимни къщи, разпръснати из страната, също като онази в Мърфи.

Лушън прочете мислите ѝ.

— Питате се как съм намерил тези места, нали, агент Тейлър?

— Не — отговори тя само за да му противоречи. — Не ме интересува.

Хънтър я погледна в огледалото за обратно виждане.

Отговорът ѝ не разубеди Лушън.

— Всъщност се намират доста лесно — обясни той. — Можеш да ги купиш почти без пари, защото са занемарени, изоставени и полуразрушени и никой вече не ги иска. Ако имат собственик, той обикновено е нетърпелив да се отърве от бремето, затова приема всяко предложение, колкото и да е малка сумата. Не е необходим и ремонт. Напротив, колкото по-скапана, мръсна, порутена и смрадлива е къщата, толкова по-добре. И ти знаеш защо, нали, Робърт?

Хънтър гледаше пътя, но отлично знаеше защо. Факторът страх. Затвориш ли похитена жертва в мръсна, полуразрушена и тъмна къща, пълна с плъхове и хлебарки, самото място ще я уплаши до смърт.

Лушън не се нуждаеше от отговор. Знаеше, че Хънтър е наясно. Той раздвижи глава наляво-надясно, а после напред-назад, опитвайки се да освободи част от напрежението във врата си.

— Тази точно къща беше чист късмет — продължи Лушън, — страхотна находка. Принадлежеше на човек, с когото се запознах в Йейл. Прадядо му я построил преди стотина години. Предавала се от поколение на поколение и я ремонтирали два пъти, преди да стане собственост на моя приятел, но той мразеше всичко в нея — местоположението, вида ѝ, разпределението и както се изрази, наследството и историята ѝ. За него къщата беше прокълната, лош късмет, кутсуз. Майка му починала при нещастен случай в задния двор. Няколко години по-късно баща му се обесил в кухнята. Дядо му също умрял там. Каза, че не иска да вижда повече това място. Видел ли я отново, щял да я изгори до основи. Предложих да я купя, но той отказа. Даде ми ключовете, подписа документите и рече: «Вземи я. Твоя е».

След като минаха покрай първата група къщи, пейзажът започна да се променя. Вдясно, покрай брега на реката, докъдето стигаше погледът, се простираха ожънати ниви, а вляво нямаше нищо, освен гъсти гори.

След около три километра Хънтър забеляза няколко тесни черни пътеки, които се разклоняваха от главния път и водеха навътре в гората вляво. От пътя не се виждаше колко навътре продължават, нито накъде водят.

Лушън все още го наблюдаваше в огледалото.

— Питаш се коя от тези пътеки ще те заведе при Мадлин, нали, Робърт?

Хънтър го погледна в очите за миг.