Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
Не можех да заспя, затова гледах новините и следях ловните форуми. Армадата на Шестиците още беше на Фробоз, а аватарите им продължаваха да събират Нефритени ключове.
Соренто очевидно се бе поучил от предишната си грешка. Сега, след като само Шестиците знаеха къде беше Втората порта, нямаше да постъпят толкова глупаво, че да разкрият местоположението ѝ, като се опитат да я барикадират с войските си. Но въпреки всичко, те се възползваха максимално от ситуацията. В хода на деня продължиха да пращат и други аватари там. След като Соренто премина, още дванайсет Шестици го последваха през следващите двайсет и четири часа. Тъй като всяка получаваше по 200 000 точки, с АртЗмида, Аех и Шото слизахме все по-надолу в Класацията, докато не изпаднахме от първата десетка и на главната страница не останаха само служебни номера на ИОИ.
Сега Шестиците контролираха всичко.
И когато бях сигурен, че ситуацията не можеше да се влоши повече, тя се влоши. Стана много, много зле. Два дни, след като премина през Втората порта, резултатът на Соренто скочи с още 30 000 точки, което означаваше, че е намерил Кристалния ключ.
Седях в крепостта си, взирах се в мониторите и гледах развитието на събитията, вцепенен от ужас. Нямаше какво да отричам. Краят на състезанието бе съвсем близо. При това нямаше да завърши, както винаги съм си мислел — като някой благороден и достоен ловец намереше Яйцето и спечелеше наградата. Бях се залъгвал през последните пет и половина години. Всички се бяхме залъгвали. Тази история нямаше да завърши щастливо. Личеше си. Лошите щяха да спечелят.
Прекарах следващите двайсет и четири часа в паника и вманиачено проверявах Класацията през пет секунди, като очаквах всеки момент на нея да се изпишеКРАЙ.
Соренто или някой от многобройните му "експерти по Холидей" бе успял да дешифрира гатанката и да намери Втората порта. Но макар доказателството да бе пред очите ми в Класацията, още ми беше трудно да повярвам. Досега Шестиците бяха напредвали само като следяха АртЗмида, Аех и мен с проклетия си артефакт. Как бяха успели тези безмозъчни скапаняци да намерят сами Втората порта? Можеше просто да са извадили късмет. А може и да са открили нов начин да мамят. Как иначе щяха да разгадаят посланието за един ден, след като АртЗмида не беше успяла с няколко дни преднина?
Имах чувството, че мозъкът ми се е размекнал и се е превърнал в каша. Не можех да разгадая текста на Нефритения ключ. Не ми хрумваха никакви идеи. Дори и скапани. Не знаех какво да правя, нито накъде да се насоча.
През нощта Шестиците продължиха да се сдобиват с копия от Кристалния ключ. Всеки път, когато някой от резултатите им се увеличеше, сякаш пробождаха сърцето ми с нож. Но не можех да откъсна поглед от Класацията. Бях като хипнотизиран.
Усетих, че изпадам в пълно отчаяние. Усилията ми през последните пет и половина години бяха напразни. Като пълен глупак бях подценил Соренто и Шестиците. А сега щяхме да платим най-страшната цена за самоувереността си. Тези зли, бездушни корпоративни лакеи се приближаваха до Яйцето с всеки изминал миг. Усещах го до мозъка на костите си.
Вече бях изгубил АртЗмида, а сега щях да загубя и състезанието.
Вече бях решил какво щях да направя, когато това се случеше. Първо, щях да пратя имейл до някое от хлапетата от официалния ми фенклуб, което нямаше пари и имаше аватар на 1-во ниво, и щях да му дам всичко, което притежавах. После щях да активирам механизма за саморазрушение на крепостта си и да седя в командния център, докато астероидът избухва в зрелищна термоядрена експлозия. Аватарът ми щеше да умре и в центъра на дисплея ми щеше да се изпишеКРАЙ НА ИГРАТА.После щях да сваля визьора и да изляза от апартамента си за пръв път от четиринайсет месеца. Щях да взема асансьора до покрива. Можех дори да се кача по стълбите. Малко да се раздвижа.
На покрива на блока имаше ботаническа градина. Никога не бях ходил там, но бях виждал снимки и се наслаждавах на гледката чрез директно излъчване от камера. По края на покрива имаше монтирана прозрачна плексигласова бариера, за да не се хвърлят хората оттам, но явно не вършеше никаква работа, защото откакто се бях нанесъл, поне трима упорити бяха успели да скочат.
Щях да постоя горе известно време, да подишам непречистения градски въздух и да се порадвам на вятъра върху кожата си. После щях да се покатеря по бариерата и да се хвърля.