Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— А сега какво? — попита Саймън, когато се строполихме изнемощели върху тревата. — Няма ли да принесем в жертва Елоиз?
— Ако го сторим, със сигурност бихме я излекували от животинска чума, но тя не страда от подобно заболяване. Всъщност не е останало нищо специално за правене — след като приключа с танците, просто сядам и изчаквам пламъците да догорят, а междувременно се опитвам да се пренеса назад в миналото.
Това бе напълно по вкуса на Саймън, но двамата не успяхме да стигнем кой знае колко надалеч в пренасянето си, защото не спирахме да говорим.
Мъглата се надигна нагоре, заплашвайки да закрие луната. Замъкът блесна в сребристо.
— Възможно ли е подобна гледка да бъде нарисувана?! — възкликна Саймън. — Дебюси би могъл да го изрази с музика. Харесваш ли го?
Трябваше да му призная, че никога не съм чувала дори нота, написана от Дебюси.
— О, не може да е вярно! Дори на плоча или по радиото ли?
Когато му обясних, че нямаме нито грамофон, нито радио, той изглеждаше поразен — струва ми се, че на американците им е трудно да приемат, че някои хора на света могат да я карат и без подобни чудеса на техниката.
Разказа ми, че в Скотни вече има нов грамофон — от онези, които сами си сменят плочите. Помислих, че се шегува, но той започна да ми обяснява принципа на действие и аз разбрах, че говори самата истина.
— Но защо всъщност да не те закарам да го видиш още сега?! — възкликна по едно време той. — Можем и да хапнем нещо.
— Нали каза, че си преял! — напомних му.
— Да, но ти не си. Ще ти правя компания, докато се храниш. А Елоиз ще получи кокал в кухнята. Виж я само как се опитва да изтрие росата от муцунката си! Хайде, да вървим — тази трева вече е прекалено влажна. — Той решително стана и ми помогна да се изправя.
С удоволствие приех поканата му, защото действително бях страшно прегладняла. Докато Саймън прибираше багажа в кошницата, аз застанах на стъпалата пред кулата и се опитах да съживя чувствата, които обикновено изпитвах през нощта на лятното слънцестоене. Изведнъж разбрах, че с право съм се страхувала, че тазгодишният ритуал можеше да бъде последен за мен и че ако някога отново го проведа, то ще бъде просто за забавление, а не от дълбока вътрешна потребност. Тъгата, която изпитах, не бе особено силна — хей, предстоеше ми вечеря в Скотни, не можех да бъда тъжна! Въпреки това си казах, че, срам не срам, ще трябва да се простя с магията на тази вечер — и не до следващата година, а завинаги. Сбогуването става чрез надаването на силен пронизителен вик — беше вълнуващо, когато двете с Роуз го правехме, но и сама бях достатъчно добра.
— Ауейууу! — изкрещях.
Гласът ми се удари в крепостните стени и се върна при мен. Елоиз вдигна глава към небето и нададе вой — ехото отново й отговори. Саймън бе впечатлен, сподели, че според него това е най-хубавият момент в целия ритуал.
Спускането надолу по хълма бе съпроводено от странни усещания — сякаш всяка стъпка ни отвеждаше навътре в мъглата, а ние все повече и повече потъвахме в нея, докато накрая тя покри и главите ни. Все едно някой воден дух ни бе повлякъл към дъното на езерото, което обитаваше.
— По-добре ще е да си наметнеш нещо — рече Саймън, докато вървяхме по моста, отвеждащ към двора на замъка. — Колата е открита и ще ти е студено. Ще те изчакам в нея.
Хукнах към горния етаж, за да си измия ръцете, после си капнах малко от новия парфюм — изглеждаше ми напълно подходящ за вечеря в Скотни. Гирляндата ми от цветя бе все още свежа, затова реших да не я свалям. Докато тичах към колата на Саймън обаче, си помислих, че цветята може да изглеждат като покана за питие, затова дръпнах гирляндата от шията си и я пуснах във водата на рова.
Колата, с която бе пристигнал, беше нова — много дълга и ниска.
— Аз лично я намирам за прекалено импозантна, но Роуз направо си изгуби ума по нея — обясни Саймън.
В Скотни светеха само няколко лампи — зачудих се дали слугите вече не са си легнали, защото миг преди това бях чула часовника на църковната кула да отмерва десет удара. Икономът излезе да ни посрещне. Колко изключително трябва да е да можеш да кажеш на един висок внушителен мъж: „Би ли донесъл табла с храна за госпожица Мортмейн, ще бъдем в павилиона“, без дори да се извиниш за безпокойството, което му причиняваш по това време на нощта! Аз обаче сметнах за нужно да се извиня и икономът отвърна: