Моят замък

Саймън ме увери, че за в бъдеще ще мога да си вземам каквито си билки поискам от специалните лехи за билки и подправки в Скотни.

— Какво е това бялото?

— Сол — прогонва лошия късмет. Когато я поръсим в огъня, пламъците придобиват прекрасен син цвят.

— Ами кейкът?

— Изваждаме го и обикаляме с него около огъня, преди да го изядем. Пием и вино, след като сме изсипали малко в пламъците.

— И после започвате танците?

Казах му, че вече съм прекалено голяма, за да танцувам около огъня.

— Напротив, не си — възрази Саймън. — Аз ще танцувам с теб.

Не му казах нищо за химните, които обикновено напявам, защото ги бях съчинила още на деветгодишна възраст и звучаха наистина глупаво.

Огънят беше почнал да догаря, щяхме да имаме нужда от още клонки, ако искахме да го поддържаме жив. В кулата бях забелязала няколко стари дънера, останали от времето, когато имахме обичай да си правим пикници на могилата. Помолих Саймън да ми помогне да ги пренесем дотук.

Когато приближихме до кулата, той спря за момент и се загледа замислено във високата й тъмна снага, очертана на фона на звездното небе.

— Колко е висока тази кула всъщност? — попита. — Трябва да е над двайсет метра.

— Не чак толкова — отвърнах. — Приблизително към осемнайсет метра, но изглежда по-висока, защото е сама — около нея няма други високи постройки.

— Напомня ми за една картина — „Кулата в Сорсърър“. Може ли да се стигне до върха?

— Преди няколко години Томас успя да се изкачи догоре, но наистина е много опасно — горната част на стълбището е в още по-лошо състояние отпреди. Но дори и да стигнеш до върха, няма как да стъпиш отгоре му — покривът е разрушен преди стотици години. Ела да ти покажа.

Изкачихме изронените каменни стъпала, водещи към входа. Щом стигнахме до последното, спряхме и вдигнахме очи към бледото небе, поръсено със звезди.

През отворената врата влизаше достатъчно светлина от запаления навън огън и Саймън можа да разгледа вътрешността на кулата. Показах му избитото стълбище, което приличаше по-скоро на безразборно струпана купчина камъни. (Точно сред тези камъни крия дневника си.) Саймън ме попита какво има отзад.

— Нищо — отвърнах. — Навремето там са били гардеробните. — Може би трябваше да ги нарека „личните покои“ на собствениците на кулата, но „гардеробни“ ми се видя по-неангажиращо.

— Колко етажа е имало?

— Три — забелязват се по отбивките, които прави стълбището. Първият е бил огромно антре, над него се е издигал етажът със стаите за живеене, а най-отдолу е била тъмницата.

— Бас държа, че им е доставяло удоволствие да седят и да пируват, докато затворниците са потраквали с вериги под краката им.

Отвърнах, че най-Вероятно пиршествата са се провеждали другаде — макар да няма останали следи, замъкът Белмот е бил много по-голям, отколкото човек би могъл да предположи, гледайки тази кула.