Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

Колата на Тий се справи с дългото възвишение и той за­беляза отражателя под предните фарове на Метцгер, които - много характерно за него - се издаваха излишно навън от прикритието му с около двайсетина сантиметра. Когато го забеляза, идиотът го поздрави със святкане на фаровете. Тий потисна импулсивното си желание да грабне радиотелефона и да зареве в него. Мина край Метцгер, без дори да го поглед­не, и зави в „Кетъл Крийк“. Пред него изтича сянка и Тий неволно трепна, спомняйки си трагичния сблъсък с елена и смъртта му. Сянката изчезна почти в мига, в който я зърна, и той се опита да я отхвърли от съзнанието си и да се концент­рира върху проблема с Макнийл. Забави скоростта, когато мина през тясното начало на отклонението. В момента не мо­жеше да направи нищо, особено докато бе в колата. Ще тряб­ва да паркира някъде и да се скрие в гората, надявайки се...

Радиотелефонът пак пропука.

— Шефе, шефе!

— Казвай, по дяволите!

— Извинявайте.

— Какво има, Метцгер?

— Някой току-що изскочи от „Кетъл Крийк“ и пресече пътя.

— Макнийл?

— Не знам... Не бях включил фаровете си.

— В коя посока се движи?

— Нагоре по хълма.

Тий рязко премина на заден ход и се измъкна бързо от „Кетъл Крийк“.

— Не мърдай от поста си и продължавай да наблюдаваш колата на Макнийл - нареди той, преди да излезе на главния път. Метцгер пак засвятка с фаровете си. Тий го наруга наум, даде газ и колата се стрелна нагоре по хълма. Този път видя сянката откъм гърба и успя да забележи за миг фигурата, ко­ято я хвърляше, преди тя да се свие зад някакво дърво.

Тий продължи да кара напред, опитвайки се да контро­лира дишането си. „Игра на светлината - заповтаря си той, - привиждат ми се разни... глупости, разбира се.“

Превали възвишението, зави наляво, спря в най-близка­та алея и угаси фаровете. Върна се пеша, пресичайки тромаво под ъгъл, за да препречи пътя на лицето, което изкачваше ти- чешком хълма.

Стигна нужното място и клекна задъхан, молейки се мъл­чаливо да е сбъркал... наистина така да му се е сторило... След по-малко от минута чу шум от бързг леки стъпки, които се- чаха през поляните и живите плетове с упражнена лекота. Тий видя първо сянката на тичащия, силно удължена от лунната светлина, напомняща чудовище, което пресича с гигантски стъпки града. После изскочи и изненадващо дребна и крехка фигурка... Дъщеря му изтича грациозно до прозореца на спал­нята си, повдигна се на ръце и безшумно изчезна вътре за броени секунди. Направи го с лекота, внушаваща впечатле­нието, че го е вършила стотици пъти. Тий клечеше до дънера на дървото, загубил ума и дума... и не знаеше дали в следва­щия миг ще се разреве като дете или може би ще се пръсне на хиляди парченца...