Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Еха — каза тя след кратко мълчание, което не успя да се превърне в неловко. — Добре ли е?
— Така мисля. — Кевин искаше да се усмихне, но направи всичко възможно, за да потисне импулса. — Звучеше доста добре.
— Къде е?
— Не ми каза. Мобилният телефон, който използваше, показа код във Върмонт, но не беше негов. Бях толкова облекчен да чуя гласа му.
— Браво — каза тя малко сковано, с усилие да звучи доволна и искрена.
— Всичко наред ли е? — попита той. — Можем да говорим за нещо друго, ако…
— Наред е — увери го тя. — Радвам се за теб.
Кевин реши да не пресилва късмета си.
— Ами ти? Прави ли нещо забавно днес?
— Не съвсем — отвърна тя. — Оформях си веждите.
— Изглеждат добре. Хубави и спретнати.
— Благодаря. — Тя докосна челото си, прокарвайки пръст по дясната си вежда, която изглеждаше малко по-остро очертана от обикновено. — Синът ти още ли е част от онзи култ? На Холи Уейн?
— Каза, че приключил с това. — Кевин погледна към дебелата свещ в дундестия стъклен свещник, потрепващият пламък се рееше над локва разтопен восък. Почувства нужда да потопи пръста си в горещата течност и да я остави да се втвърди на въздуха като втора кожа. — Каза, че мисли евентуално да се прибере, да започне отново да учи.
— Наистина ли?
— Това каза. Надявам се, че е вярно.
Нора взе ножа и вилицата и ги забоде в равиолите. Бяха големи и квадратни, нагънати по краищата.
— Бяхте ли близки? — попита тя, все още гледайки надолу, разрязвайки половинката на още две. — Със сина ти?
— Мислех, че сме. — Кевин беше изненадан от трептенето в гласа си. — Той беше малкото ми момче. Бях толкова горд с него.
Нора вдигна поглед със странно изражение на лицето. Кевин можеше да усети как устата му се разтяга, а напрежението се натрупва зад очните му дъна.
— Извинявай — каза той в секундата, преди да покрие устата си с ръка в опит да заглуши звука от хълцането. — Трябва ми само секунда.
Навън беше може би около петнайсет градуса, но нощният въздух беше чист и ободряващ. Джил стоеше на тротоара и оглеждаше внимателно къщата на Дмитрий, нейния втори дом за последните шест месеца. Беше занемарена малка къща, обичайната кутийка от покрайнините с бетонна веранда и панорамен прозорец вляво от входната врата. На дневна светлина външността ѝ изглеждаше мръснобежова, но точно сега нямаше никакъв цвят, просто тъмна сянка на фона на по-тъмната околност. Обзе я странно чувство на меланхолия — същото чувство я изпълваше, когато минаваше край старото балетно училище или футболното игрище на парка „Грийнуей“ — сякаш светът бе музей на спомените, колекция от места, които беше надраснала.
„Хубави времена“, помисли си, но само като експеримент, само за да провери дали го вярва. После се обърна и се отправи към дома, улицата беше толкова тиха, а въздухът — толкова разреден, че стъпките ѝ звучаха като барабанни удари по тротоара, достатъчно силни, че да събудят съседите.
Не беше толкова късно, но Мейпълтън бе призрачен град, нямаше нито един пешеходец или улично куче. Тя зави по Уиндзор Роуд, като си напомни да изглежда съсредоточена и целенасочена. Преди две години беше изкарала курс по самозащита и инструкторът им беше казал, че да не изглеждаш като жертва е правило номер едно. „Дръжте главата си изправена и очите — отворени. Изглеждайте като човек, който знае точно къде отива, дори да не е така.“
На ъгъла на Норт авеню тя поспря, за да обмисли възможностите. „Ловъл Терас“ беше на петнайсет минути пеша от там, но само наполовина, ако минеше напряко през жп линията. Ако Ейми беше тук, нямаше да се колебае — винаги поемаха по преките пътища — но Джил никога не го беше правила сама. За да отиде до прелеза, трябваше да измине пуста отсечка от пътя край автосервизите, Отдела по обществени работи и тайнствените фабрики с имена като „Син-Джен Системс“ и „Стандард Нипъл Уъркс“, а после да се промъкне през една дупка в телената ограда от задния край на паркинга за училищните автобуси. След като пресечеше линиите и направеше кръг откъм гърба на „Уолгрийнс“, човек се озоваваше в доста по-добра област, жилищен квартал с много улични лампи и дървета.
Тя не чу колата, която просто изсвистя изотзад, неочаквано стряскащо присъствие в периферното ѝ зрение. Джил ахна, а после се извъртя в неловка карате поза, докато прозорецът до шофьорското място се плъзна надолу.
— Уха. — В нея се взираше познато отнесено лице, очертано от успокоителни руси дредлокове. — Добре ли си?
— Бях. — Джил се опита да звучи раздразнена, докато отпускаше ръце. — Докато не ми изкарахте акъла.