Подменена орис
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Смъртни белези #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721888
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Подменена орис». Краткое содержание книги:
Веднъж изречени, думите на оракулите ще преследват орисаните докрай. Но въпреки фаталното пророчество Акос Кересет остава все така влюбен в Сайра Ноавек.
Изненадващо Лазмет – смятаният за мъртъв баща на Сайра, се завръща и заявява правото си на законен шотетски суверен, с което разпалва варварска война.
Сайра и Акос отчаяно се опитват да спрат опустошението. За нея това означава да отнеме живота на мъжа, когото смята за свой баща. За него – да се прости със собствения си живот.
ЕДНА ОРИС ГИ СЪБРА, СЕГА ТЯ ЩЕ ГИ РАЗДЕЛИ.
Тъкмо се канех да ѝ отвърна, когато забелязах, че Тека е закрила лицето си. Чух остър звук, приглушен от дланите ѝ. Ридание.
— Джорек… — рече тя.
Това изсмука гнева ми като отрова от рана. Бях забравила. Има също беше забравила, иначе едва ли щеше да избере точно тези думи — показаха му очите на приятеля му в буркан на вечерята. Джорек не само беше екзекутиран, ами преди това беше изстрадал същия ужас като Тека. Никой не биваше да умира по този начин.
Има отида да прегърне племенницата си, така както само близък човек може да прегърне, и я притисна до себе си. Стоях наблизо, не исках да изляза, но не бях сигурна как да остана. Не само физически.
Сифа се беше приближила. Косата ѝ, сплетена в гърбава плитка, беше също толкова къдрава, гъста и гладка като моята.
— Ти знаеше ли?
Въпросът ми можеше да се отнася за хиляди неща, но не си направих труда да пояснявам.
— Подозирах. Още не съм сигурна какво точно предстои, нито какъв път да следваме. Положението значително се усложни.
Брадичката ми заигра, когато пак заговорих:
— Ако и ти не знаеш какъв път да следваме… защо дойде?
— Отговорът ми няма да ти хареса.
Дали това е имало значение някога!
Сифа повдигна едното си рамо.
— Дойдох да бъда с теб.
Сифа, жената, която беше изоставила съпруга и децата си да изживеят ужаса на убийството и отвличането, жената, която беше придумала сина си да убие Вас Кузар и беше оставила Ориев Бенесит да умре в името на ориста, беше дошла тук не за да си служи с хитрост, а да бъде… с мен?
Не знаех дали да ѝ вярвам, затова кимнах отсечено и излязох.
Наклонените лъчи, които проникваха през разрушения таван, горяха с цвета на изстиващи въглени. Денят беше към своя край, а аз нямах план, нямах път, нямаше как да се върна при Лазмет Ноавек. Утрото щеше да настъпи и времето, което Исае Бенесит ни беше отпуснала, щеше да изтече.
Глава 48
Киси
Събуждам се и в устата ми киселее, не съм сигурна къде се намирам. За последно си спомням, че бях в банята, кръвта ми течеше от хълбока, а Аст току-що ме беше наръгал. Мислех си, че ще умра. Но където и да съм, не съм мъртва.
Езикът ми е като покрит с мъх. Усещането е неприятно. Някой мушка сламка между устните ми и аз отпивам. Устата ми се пълни с вода, превъртам я и тогава преглъщам.
Ох, заболява ме! Не гърлото, а стомахът. Сякаш някой разкъсва корема ми.
Отварям очи. Не знам защо очаквам да видя голямата цепнатина над леглото ми у дома. Когато боледувах като малка, обичах да мисля на какво ми прилича. На кораб? На птица? Никога не можех да реша.
Но на този таван няма пукнатина. На този тук има движещи се картини като онези на стените в Щабквартирата на Съвета. Той показва синьо небе и пухкави облачета, които се носят по него.
Вдигам едната си ръка. Под кокалчетата ми е лепнато някакво устройство. Помръдвам пръсти и усещам как ме боцка леко. Сигурно следи показателите на жизненоважните функции на организма ми, сърдечния пулс, температурата и кръвната захар. Отгоре му има малък отвор, свързан с тръба, по която тече бистра течност. Предполагам, за не се обезводня, макар че не помага за вкуса в устата ми.
— Госпожице Кересет?
Примигвам, за да пропъдя мъглата, покрила очите ми, и виждам жена, облечена в снежнобяла униформа — риза и панталон — с тъмносиня престилка отгоре. Косата ѝ е вързана назад и защипана с фиби. Носи гумени ръкавици.
Чувствам, че се лутам. Мислено изреждам нещата, които знам. Не съм си вкъщи. Ако съдя по тавана, намирам се в богата стая. В Щабквартирата на Съвета? Не, на Отир — последно бяхме на Отир. Ранена съм. Коремът ми. Сякаш някой е разкъсал корема ми…
Спомням си лицето му до моето в огледалото. Някой ме е промушил.
— Аст — изграквам аз.
— Какво? — Сестрата се намръщва. — Той не е тук сега, но вчера идва да те види.
Вчера е идвал да ме види ли? Не, дошъл е да се увери, че все още съм в безсъзнание, или с надеждата, че съм издъхнала. По тялото ми преминава тръпка. Той е бил тук, докато аз съм лежала в несвяст — ами ако беше направил нещо друго, ако беше опитал да довърши започнатото? Представям си как притиска възглавница в лицето ми, как изсипва шишенце отрова в гърлото ми, маха конците от раната на корема ми, докато червата ми се изсипят навън…
— Не, не — произнасям дрезгаво аз. — Аст беше, Аст ме наръга…
— Госпожице Кересет, объркана си, няколко дни беше в кома…