Подменена орис
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Смъртни белези #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721888
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Подменена орис». Краткое содержание книги:
Веднъж изречени, думите на оракулите ще преследват орисаните докрай. Но въпреки фаталното пророчество Акос Кересет остава все така влюбен в Сайра Ноавек.
Изненадващо Лазмет – смятаният за мъртъв баща на Сайра, се завръща и заявява правото си на законен шотетски суверен, с което разпалва варварска война.
Сайра и Акос отчаяно се опитват да спрат опустошението. За нея това означава да отнеме живота на мъжа, когото смята за свой баща. За него – да се прости със собствения си живот.
ЕДНА ОРИС ГИ СЪБРА, СЕГА ТЯ ЩЕ ГИ РАЗДЕЛИ.
Болеше ме, докато го гледах — от глад, съчувствие и да, все така копнеж. По-трудно ми беше да му се ядосвам, като знаех, че не ме е изоставил, за да се завърне у дома и да изчака края на войната. Идването му тук беше глупаво, но поне беше в името на по-голяма цел.
Гледах го втренчено, мъчех се да открия някакъв сигнал, че съм пред него, ала той ме зяпаше, без да ме познае. Приличаше на Айджа, след като Ризек размени първия си спомен с него — все едно не знаеше нито коя съм, нито къде се намира. Сякаш някой го беше разбил на парчета и после го беше събрал в сбъркан ред.
— Има една поговорка на шотетски духовник, която ми се вижда намясто в тази ситуация — поде Лазмет. Той завъртя ножа в дланта си, улови го за върха и ми го върна с дръжката напред. Скръцнах със зъби, когато провирането в мозъка ми започна отначало, ръката ми се протегна, пръстите ми се свиха около дръжката. — Не хващай нож, ако не си готов да умреш от него.
Потреперих силно, когато осъзнах какво се канеше да направи. Борех се срещу нещото в мозъка си с всички сили, докато двете ми ръце стиснаха дръжката и обърнаха острието към собствения ми корем. Беше оставил устата ми свободна — не се съмнявах, за да може да ме чуе как викам.
— Акос! — изкрещях аз. — Пипни го!
— Дарбата на сина ми не е активна в момента — рече Лазмет. — Но той, естествено, е добре дошъл да опита.
Акос не помръдна. Видях го как преглътна мъчително и спря погледа си върху мен.
— Не, няма смисъл — отговори тихо.
Ръцете ми се приближиха и върхът на острието се опря в корема ми. По неведом начин винаги бях знаела, че смъртта ще ме стигне от ръцете на собственото ми семейство, от върха на собствения ми нож…
Но колкото и познато да беше случващото се, даже очаквано, аз отказах да го приема.
Дотогава не ми беше хрумвало, че дори да беше господар на мускулите ми, Лазмет не контролираше непременно и дарбата ми. И макар аз също да не можех да я владея достатъчно добре, знаех, че тя жадува да бъде поделена, както винаги копнееше да погълне всичко по пътя си, даже това да бях самата аз. Лекарят, при когото майка ми ме беше завела, когато бях малка, ми беше казал, че дарбата ми е израз на онова, което смятах, че аз заслужавам, и на онова, което смятах, че другите заслужават — болка. Може би в думите му имаше истина. Може би едва в този момент научавах, че съм била крайно жестока към себе си. Но в едно бях сигурна — в галактиката нямаше друг човек, който беше заслужил да страда повече от мъжа пред мен.
Не изпратих някое колебливо пипалце, чудейки се дали ще успея. Хвърлих дарбата си срещу Лазмет Ноавек с цялата сила на волята си, черен облак го погълна като рояк насекоми. Той запищя, без да се владее, без величието на гордостта. Ножът спря да се движи към корема ми, но и не можех да го пусна.
Тогава чух остър пукот и един от бурканите на лавиците покрай стената се пръсна като балон, а съдържанието му шурна по пода. След него се строши още един и още един. Скоро във въздуха се разнесе парливата миризма на отдавна консервирана плът и зеленикавата светлина започна да избелява. Подът се хлъзгаше, бели бучки се търкаляха насам-натам. Провирането в мозъка ми стихна, нечии ръце ме сграбчиха за раменете откъм гърба и ме задърпаха назад.
Изкрещях:
— Не!
Толкова малко ми оставаше да го убия…
Но ръцете ме издърпаха в тайния коридор зад мен и щом се озовах в тъмното, аз проявих достатъчно здрав разум да не се опитвам да се втурна назад. Вместо това хукнах презглава напред. Забелязах подскачането на кок и разбрах, че Етрек ме беше грабнал. Бягахме, а виковете на баща ми ни преследваха в сенките. Прескочих ред стъпала, които знаех, че идват, и завих зад един остър ъгъл. Има Зецивис стоеше на кухненския изход. Сините ѝ очи бяха обезумели.
— Елате, бързо!
Заедно изтичахме до задната порта, където ни чакаше Тека и ни даваше знаци да излизаме.
Докато бягахме по улиците край имението на Ноавек, си припомних Фестивала на странството. Ръката ми стискаше ръката на Акос, лицето ме щипеше от синята боя. Гонех го с вода в шепите, макар че отгоре дъждът се сипеше като из ведро. И в последвалата тишина, когато свалих в банята лекьосаните си в синьо дрехи, осъзнах, че душата ми е изпълнена с някакво спокойствие и мир, с които се бях простила след смъртта на майка ми.
Откакто ме беше целунал в кухнята на транспортния кораб, не спирах да мисля в кой точно момент се бях влюбила в него. Пъхтях задъхано, хвърчах покрай завоите и под ниските тавани в тунелите на имението и се питах дали не бях хлътнала по него, докато той ме беше лъгал, представяйки се за мил и благ, за да му разкрия как да се измъкне от къщата. И ако е било по онова време, това означаваше ли, че обичам човек, който не съществува? Един въображаем Акос, приличащ на картините от пушек на Разказвача?