Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Трябва им нещо повече от походни легла — възрази Ричър. — Това е годишен договор. Който може да бъде подновен. Нищо чудно проектът да е дългосрочен.
— Добре тогава, ще им трябват не само оптични кабели, но и боя, гипс, килими на пода, удобни легла…
— Да се захващаме с търсенето — каза Аби.
— Но преди това трябва да свършим нещо друго — отвърна Ричър. — Онази тъпа снимка ме подсети нещо. Искам да отида на гости на един господин. Вече минава дванайсет. Обзалагам се, че е събрал достатъчно вноски по заеми. А семейство Шевик се нуждаят от парите именно днес. Все още не ни стигат хиляда долара.
Този път шофираше Аби. Ричър усещаше тежестта отзад. Задното окачване скърцаше. В багажника имаше близо триста килограма. Вероятно конструкторите на линкълна не го бяха проектирали за подобна тежест.
Спряха на известно разстояние от бара в една пряка. Дали ситуация В включваше разполагането на усилена охрана? Ричър предполагаше, че това едва ли е възможно навсякъде. Украинците просто не разполагаха с достатъчно хора. И щяха да концентрират усилията си само върху най-важните обекти. Най-ценните мишени. Тук включваше ли се лихварският бизнес? Ричър не бе сигурен. Излезе от колата, отиде до ъгъла и надзърна. Предпазливо. Едва-едва.
Улицата бе пуста. Пред бара нямаше паркирани автомобили. Не се виждаха и мъже в костюми, подпрели се на стените.
Ричър се върна в колата. Аби потегли, излезе на улицата с бара, а после сви в пряката зад него. Кварталът беше стар, построен по времето, когато Александър Греъм Бел е изобретил телефона и всичко ново, появило се след това, приличаше на придатък. Навсякъде имаше килнали се на една страна улични стълбове с дебели провиснали снопове жици и кабели. По стените бяха монтирани водомери, електромери и газомери. Кофите за боклук бяха препълнени.
Зад бара завариха паркиран черен линкълн. Празен. Несъмнено колата, с която бе дошъл мъжът с бледото лице. И която го очакваше, за да го отведе у дома след края на работния ден. Аби спря зад линкълна.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.
— Искаш ли? — отвърна с въпрос Ричър.
— Да.
— Тогава мини отпред. Влез като обикновен клиент. Спри за секунда. Нещастникът седи в дъното вдясно. Тръгни към задната стена.
— Защо?
— Искам да му отвлечеш вниманието. Няма да свали поглед от теб. От една страна, защото си нов клиент, но най-вече защото си най-прекрасното нещо, което ще види за целия ден. Може би за целия си живот. Не обръщай внимание на бармана, каквото и да каже. Той е задник.
— Ясно — отвърна Аби.
— Искаш ли пистолет?
— Ще ми трябва ли?
— Няма да навреди.
— Добре — съгласи се тя.
Ричър ѝ даде хеклера, който бе взел от портиера в бара. Пистолетът изглеждаше толкова малък в ръката му и толкова огромен в нейната. Тя го претегли на длан и го пъхна в джоба си. Тръгна по уличката. Ричър откри задната врата на бара. Беше стоманена, стара и очукана от ръчните колички, с които пренасяха кеговете с бира. Той натисна дръжката. Беше отключено. Вероятно в отговор на някоя общинска разпоредба. Все пак задната врата служеше и като противопожарен изход.
Ричър се промъкна вътре. Озова се в далечния край на къс коридор. Вляво и вдясно имаше тоалетни. Следваше служебно помещение. Офис или склад. Или и двете. След това коридорът свършваше. Появи се самият бар, но сега Ричър го виждаше от другата страна. Барплотът бе в близкия десен ъгъл. Всичко останало бе същото както преди. Светлината бе все така оскъдна, а въздухът миришеше все така на разлята бира и дезинфектант. Този път имаше петима клиенти, всеки седнал сам на отделна маса, стиснал чашата в ръка с унило изражение. Зад бара стоеше същият дебелак, чиято брада вече сигурно бе на шест дни, но кърпата, преметната през рамото му, бе чисто нова.
Мъжът с бледото лице седеше на същата маса в дъното, но вляво от Ричър. Кожата му бе толкова бяла, че сякаш флуоресцираше в сумрака. Косата му блестеше. Имаше дебели бели китки, масивни бели ръце и голям черен бележник. Същият черен костюм, същата бяла риза, същата черна копринена вратовръзка. Същата татуировка.
Аби прекрачи прага. Застина за миг и вратата се затвори зад гърба ѝ. Изигра ролята си блестящо. Всички погледи бяха вперени в нея. Слабата светлина от неоновите реклами на витрината я озаряваше в контражур. Дребничка, слаба, облечена изцяло в черно. Къса черна коса, жизнерадостни черни очи. Свенлива, но очарователна усмивка. Непозната, отбила се за едно питие с надеждата да бъде посрещната с „добре дошла“.