Кралят [bg]

— Понеже те не са успели, Серкарн е решил да повика теб — досети се Майрин. — Можеш ли да вървиш?

— Ще се справя.

Тя помогна на Лорн да се изправи и в този миг мъглата като че ли се отдръпна. Лорн си пое дълбоко въздух няколко пъти и почувства, че главоболието му намалява, а силите му се връщат.

— Да вървим — каза Майрин. — Не ми харесва това място.

— Трябва да свърша още нещо — каза Лорн.

Извади меча си и докато валмата мъгла се отдръпваха пред него, внимателно започна да разглежда руините на светлината на Голямата мъглявина. Стиснала кинжала си, Майрин вървеше след него и докато се взираше напрегнато в сенките, слушаше разказа му за това, което бе преживял, докато бе във властта на Забравата. Лорн познаваше мястото и се движеше уверено сред останките от дома на Ейлазий. Замълча, когато намериха гробницата, пред която двамата с мага бяха разговаряли. Постройката беше обрасла в пълзящи растения и се беше наклонила, повдигната от едната страна от корените на дърво. Стените ѝ бяха осеяни с пукнатини, а металната ѝ врата, макар и здрава, беше открехната.

Наложи се Лорн да я натисне с рамо, за да я отвори.

Вътре белият саркофаг на Ейлазий беше замърсен от вековния прах, който покриваше всичко. Легнала статуя, отличаваща се със съвършен реализъм, изобразяваше мага точно такъв, какъвто Лорн го бе видял — същата фигура, същата възраст, същите дрехи. Ръцете, кръстосани на гърдите, изглеждаха така, сякаш са били изваяни, за да обгръщат предмет, който липсваше.

След кратко колебание Лорн се наведе и се приготви да бутне капака, увенчан с руни, когато Майрин го спря.

— Чакай.

В дъното на гробницата имаше ниша, а в тази ниша — каменно ковчеже, което едва се виждаше под дебелите слоеве прах. Вещицата отвори ковчежето и извади от него мощехранилница от стъкло и аркан, която подаде на Лорн: вътре имаше гол череп с цвят на слонова кост, чието чело беше украсено с пентакъл, издълбан в костта, а празните орбити сякаш гледаха към вечността на едно бездушно небитие.