Мистерия в “Елингам” [bg]

— Къде търсиш човек, когото никога не го е имало? — зачете Робърт. — Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Погледна работодателя си. В очите му имаше странно напрежение.

— Това вероятно е най-добрата загадка, която съм писал — обяви Елингам. — Моята загадка на сфинкса. Които се досетят, минават. Които не се досетят…

Думите му заглъхнаха. Дръпна листчето от ръката му и го остави на бюрото.

— Днес трябва да свършиш една много важна работа, Робърт — каза той и затисна листчето с преспапие. — Излез малко на въздух. Позабавлявай се. Това е заповед.

— О, да. Но първо трябва да прегледам пет килограма писма.

— Сериозно говоря, Робърт. Скоро ще дойде зимата и тогава ще съжаляваш, че не си се възползвал от дни като този.

Тонът му бе толкова настоятелен, че Робърт се принуди да замълчи.

— Ти си добър човек, Робърт. Ще ми се в живота ти да има щастие, каквото аз изпитах. Запомни, че трябва да играеш. Запомни играта и никога не я забравяй.

По-късно Робърт си спомни, че Алберт Елингам не изглеждаше мрачен, докато изричаше тези слова. Изглеждаше зареден с енергия, което вероятно означаваше, че изгражда мраморен паметник на своята мъка. Може би бе дошло време да започне да живее нормално. Бе изминала една година от съдебния процес. Може би бе дошло време.

Робърт пренебрегна заповедта да излезе сред природата и прекара следобеда в работа на бюрото. Прие телефонните обаждания от Ню Йорк и от новото филмово подразделение в Лос Анджелис. Навакса с кореспонденцията. Докато се усети, вече бе паднал мрак. Чувстваше мислите си по-леки от преди. Може би нещата щяха да се обърнат. Може би раната в душата на Алберт Елингам щеше да започне да заздравява. Той не бе стар. Притежаваше много богатства. Бе жизнен. Можеше да се ожени и да създаде ново семейство. Може би ужасното проклятие, затиснало академията, щеше да се стопи.

В седем и трийсет Робърт спря да работи. Бе доволен от свършеното. Пред него лежаха купчина обработени документи. Таблата за писма бе празна. Навън бе съвсем тъмно. Бе се появил вятър, който свистеше покрай ъглите на сградата и се промъкваше надолу в комина.

Робърт запали камината и помоли да му донесат вечерята. Готвачът обичаше да приготвя храна за хора, които наистина ядат, така че скоро се появи чиния с пържоли, пасиран спанак и картофи. Включи радиото и се настани на масичката в кабинета. Чакаше да започне програмата на Мъркюри Тиътър. Някои от последните им адаптации бяха много добри, например „Шерлок Холмс“ и „Около света за осемдесет дни“. Слушането на тази програма бе едно от любимите занимания на Робърт.