Дюна [Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дюна [Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Действието в романа се развива в далечното бъдеще (около 10 191 година сл. Хр.).
Поредицата „Дюна“ съдържа шест книги: „Месията на Дюна“, „Децата на Дюна“, „Бог-Император на Дюна“, „Еретиците на Дюна“, „Дюна: Домът на ордена“.
След смъртта на писателя, синът му Браян и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюна преди първата книга „Дюна“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.
Джесика притисна ръце към устата си.
„Велика майко! — Той е Куизъц Хадерах!“
Тя се почувствува обезоръжена и разголена пред него, осъзнавайки, че Пол я гледа с очи, от които малко може да се скрие. И тя знаеше, че именно това е на дъното на нейния страх.
— Ти мислиш, че съм Куизъц Хадерах — рече той. — Изхвърли тази мисъл от главата си. Аз съм нещо неочаквано.
„Трябва да изпратя вест на едно от училищата ни. Индексът на размножаването¤ може да каже какво се е случило.“
— Те ще научат за мен тогава, когато ще е твърде късно — рече той.
Джесика се помъчи да отклони вниманието му, отпусна ръце и каза:
— Ще се скрием при свободните, така ли?
— Свободните имат поговорка, която приписват на Стареца на пустинята — отвърна той. — В нея се казва: „Бъди готов да приемаш онова, което намираш.“
И си помисли: „Да, майко моя — при свободните. Очите ти ще станат сини. На изящния ти нос ще се появи мазол от филтровата тръбичка на влагосъхраняващия костюм… и ти ще родиш сестра ми: Света Алая, покровителката на ножа.“
— Щом не си Куизъц Хадерах — започна Джесика, — какво…
— Не е възможно да узнаеш — рече той. — Няма да го повярваш, докато не видиш.
И си помисли: „Аз съм зърно“. И изведнъж видя колко плодородна е почвата, в която бе попаднал, и това прозрение го изпълни с чувството за ужасното му предназначение. То запълзя из празнотата, като заплашваше да го задуши от скръб.
Той бе видял по пътя пред себе си две основни разклонения — на едното от тях заставаше с лице срещу злия стар барон и му казваше: „Здравей, дядо!“ Стана му противно само при мисълта за това разклонение и за нещата, които се намираха по него.
По другото разклонение имаше дълги неясни петна, над които стърчаха остри върхове на насилие. Бе видял войнствена религия, огън, който се разпростира из вселената, и атреидското знаме в зелено и черно, развяващо се начело на фанатични легиони, пияни от мелинджова напитка. Сред тях бяха Гърни Халик и още неколцина от приближените на баща му — жалка шепа хора — и всички бяха белязани с ястребовия символ на светилището с черепа на баща му.
— Не мога да тръгна по този път — изстена той. — Това именно искат старите бин-джезъритски вещици.
Той запази мълчание, разсъждаваше като зърно, каквото всъщност бе, разсъждаваше с родовото съзнание, което за пръв път бе изпитал като ужасно предназначение. Откри, че вече не е способен да мрази нито „Бин Джезърит“, нито императора, нито дори харконите. Всички те бяха увлечени от потребността на своя род да обновят разпръснатото му наследство, да пресекат, смесят и слеят своите кръвни линии в едно ново общо обединяване на гените. И родът знаеше само един сигурен път към това — древния път, изпитания и сигурен път, който помиташе всичко пред себе си: кръстоносния поход.
„В никакъв случай не мога да избера този път“ — помисли си той.
Ала Пол отново съзря с вътрешното си око светилището с бащиния си череп и насилието, в което бе забито зелено-черното знаме на атреидите.
Обезпокоена от мълчанието му, Джесика се окашля:
— В такъв случай… Свободните ще ни дадат ли убежище?
Той вдигна очи и през осветената в зелено палатка ги впери в наследствените патрициански черти на лицето й.
— Да — отговори той. — Това е единият от пътищата. — Той кимна. — Да. Те ще ме наричат Муад’Диб — „Човекът, който сочи пътя.“ Да… точно така ще ме наричат.
Пол притвори очи и си помисли: „А сега, татко, вече мога да скърбя за теб.“ И почувствува как сълзите потекоха по страните му.
ВТОРА ЧАСТ
МУАД’ДИБ
„Когато моят баща падишах-императорът узна за смъртта на дук Лито и как точно бе умрял, той бе обзет от такава ярост, в каквато никога дотогава не го бяхме виждали да изпада. Той прокле майка ми и натрапената му спогодба, принудила го да постави бинджезъритка¤ на престола. Прокле Сдружението¤ и злия стар барон. Прокле всеки, който му се изпречи пред погледа — не пропусна дори и мен и заяви, че съм вещица като всички останали. А когато се опитах да го успокоя, обяснявайки му, че всичко това е било направено съгласно един прастар закон за самосъхранение, на който са служили вярно и най-древните владетели, той ми се озъби и ме попита дали не го смятам за страхопъзльо. Тогава открих, че тази негова ярост е породена не от скръб по покойния дук, а от това, какво означава тази смърт за всички членове на кралското семейство. Като се връщам мислено към това събитие, все ми се струва, че може и у баща ми да се е таило някакво прозрение, тъй като е сигурно, че неговото родословие и родословието на Муад’Диб¤ водят началото си от едни и същи предци!“