Корабът на чумата
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Серия: Oregon Files #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Корабът на чумата». Краткое содержание книги:
— Вероятно тук са изпробвали ефекта от спадането на налягането при взрив — отбеляза той.
Най-после стигнаха до края на дългия тунел. Част от покрива се бе сринала от експлозия. Хуан задуши около купчината боклуци и усети лека миризма на взрив.
— Това е взривено наскоро.
— Когато „Отговорните“ са се изнесли оттук?
Той кимна, без да издаде разочарованието си. Изкатери се по купчината, просна се отгоре и насочи лъча на фенера към мястото, където срутените камъни се срещаха с тавана. Извика Линк да се присъедини към него.
— В тази катакомба нямаше нищо, за което „Отговорните“ да се страхуват, че можем да видим. Просто вехтории, останали от японската армия.
— Значи това, което крият, е отвъд.
— Звучи логично — кимна Хуан. — А след като рискуваха да слязат след нас, обзалагам се, че има и изход от другата страна.
— Какво чакаме?
Бяха използвали водата за импровизиране на химическото нападение и часът тежка работа накара Хуан да ожаднее. Езикът му бе лепкава подута маса, сякаш влечуго бе заспало в устата му. Пръстите му бяха разранени до кръв от местенето на острите камъни, а мускулите го боляха от неудобното положение. До него Линк работеше неуморно като машина. Изглеждаше сякаш нищо не би могло да го спре, но Хуан знаеше, че дори неговите огромни запаси сила не бяха неизчерпаеми.
Малко по малко отвориха път в купчината. Местеха камъните внимателно и проверяваха тавана, за да се уверят, че действията им няма да сринат още някоя част от него. Променяха позициите си на всеки тридесет минути. Първо Хуан се заемаше с боклуците и подаваше камъните в ръцете на Линк, после великанът заемаше мястото му. Тъй като раменете и гръдният кош на Линк бяха огромни, разшириха пътеката и Хуан можеше да се побере в нея два пъти.
Кабрило стоеше и се мъчеше да отмести особено голям камък, но нямаше успех. Проклетото нещо сякаш бе залепено на мястото си. Той избута няколко по-малки камъка и задърпа с всички сили. Камъкът дори не помръдна.
Над него таванът бе изпъстрен с пукнатини. Миньорите наричаха такива тавани „гроздове“. Хуан знаеше, че можеше да се срине без предупреждение. Никога преди не бе изпитвал клаустрофобия, но сега усети ледената паника, която се опитваше да се настани в съзнанието.
— Какъв е проблемът? — попита Линк.
Кабрило проговори затруднено заради надебелелия си език.
— Не мога да помръдна един от камъните.
— Дай да опитам.
Смениха си местата и Линк се набута в тясното пространство. Запъна крака в камъните, а гръб — в протегнатите крака на Кабрило и задърпа. Във фитнес салона гигантът можеше да вдигне петстотин килограма. Камъкът тежеше наполовина, но бе здраво заклещен, а Линк също започваше да страда от обезводняване. Той изръмжа гърлено, напрегна се и камъкът се изплъзна от мястото си.
— Ей така се прави — въодушевено извика той.
— Браво, великане.
Линк тръгна напред. Хуан го последва и внезапно осъзна, че вече имаше повече място над главата му. Бяха подминали най-високата точка на купчината боклуци и се спускаха от другата й страна. Скоро двамата мъже се спуснаха от купчината на пода на пещерата. Хуан насочи лъча си назад и пролуката, през която бяха минали, му се стори миниатюрна.
Починаха си няколко минути, като загасиха фенера, за да пазят батериите.
— Усещаш ли миризмата? — попита Хуан.
— Ако говориш за халба ледена бира, и двамата страдаме от една и съща халюцинация.
— Не. Усещам мирис на морска вода — каза Кабрило, като скочи и завъртя лъча на фенера наоколо.
Продължиха надолу в тунела още около стотина метра. Озоваха се в голяма естествена морска пещера, висока поне петнадесет метра и четири пъти по-широка. Японците бяха построили бетонен кей от едната страна на подземната лагуна, както и чифт тесни железни релси за подвижен кран.
— Вкарвали са снабдителни кораби тук? — учуди се Линк.
— Не мисля така — отговори Хуан. — Забелязах, че когато фериботът стигна до пристанището, приливът тъкмо бе започнал. Това беше преди седем часа, значи сега сме близо до отлива.
Той насочи лъча към кея, където купчина миди, залепена за цимента, показваше, че приливът почти покриваше съоръжението.
— Мисля, че са били снабдявани от подводници.
Той загаси фенера и двамата се вторачиха в тъмната вода, за да проверят дали имаше отблясъци от слънчева светлина. Срещу кея забелязаха място, което се открояваше леко, сякаш водата не бе толкова тъмна.
— Какво мислиш? — попита Хуан, когато светна фенера.
— Слънцето е в зенита си. Тунелът трябва да е половин километър или повече, за да е толкова тъмно тук.