Спечели облог за Сатаната

Карах двуколка и никак не бях доволен. Напичаше, по потната ми кожа лепнеше прах, вдигната от подковите на коня, мухите досаждаха, а нямаше дори помен от ветрец. Намирахме се някъде в ъгъла, образуван от границите на Мисури, Канзас и Оклахома, само дето не ми беше ясно точно къде сме. Не бях зървал карта от няколко дни, а край пътищата вече нямаше многобройни знаци и табели за улеснение на шофьорите — просто нямаше никакви автомобили.

През последните приблизително две седмици (нямах представа колко дни минаха) преживявахме отново и отново мъките на Сизиф от едно нелепо разочарование към друго. Да продадем чудновати сребърни долари на местен хитрец срещу местните хартиени пари? О, няма проблеми. Направих го няколко пъти. Но не винаги ни помагаше. Веднъж размених сребро срещу банкноти и тъкмо си поръчахме вечерята… бум! Хайде в друг свят. Останахме си гладни. Друг път бях измамен възмутително и щом дадох воля на гнева си, чух в отговор:

— Приятел, и на двамка ни е ясно, че да имаш такива монети в джоба хич не е според закона. Ама ти предложих добра цена, щото си ми симпатичен. Ще вземеш ли парите или да си изпълня дълга на гражданин?

Взех ги. Мърлявите хартийки, получени срещу почти сто и петдесет грама сребро, не стигаха да купя вечеря за Марга и себе си в затънтената кръчма с гордото име „Радост за корема“.

Това ни се случи в очарователно градче, табелата пред което гласеше:

„Десетте божи заповеди.

Благочестива община.

Чернилките, чифутите и папските лакеи да продължават нататък!“

И ние побързахме да се отдалечим от мястото. Двете седмици изминаха в мъчителни усилия да преодолеем тристате километра от Оклахома Сити до Джоплин в щата Мисури. По принуда се отказах от идеята си да отбягвам Канзас сити. Все още нямах намерение да припарвам в самия град, защото внезапна промяна можеше да ни стовари направо в скута на Абигейл. Но в Оклахома ме осведомиха, че най-бързият и всъщност единственият достъпен маршрут до Уичита е дългото криволичене през Канзас Сити. Бяхме попаднали в епоха на каруци и файтони.

Като се замисли човек за цялата възраст на Земята, от Сътворението през 4004 година преди Христа до сегашната 1994-та на Господа наш, осемдесет или деветдесет лета не изглеждат никак много. Точно толкова бяха изминали в моя свят от времето на конската тяга. Моят баща бе заварил тази епоха, а неговият баща не само никога не бе имал автомобил, но дори отказваше да се качи в тази дяволска измислица. Често мърмореше цитати от Езекиил, за да обоснове възгледите си по въпроса. Може и да беше прав.