Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Да освободи ума си да се зарее на воля… о, спомените са съставени от мигове като този.
И, уви, като този, който тепърва предстои.
Но дайте му тези мигове свобода, толкова скъпи със своята рядкост. Не го корете за този дар на безразличието.
Би могло, в края на краищата, да се окаже последният му ден на такава свобода.
Долу на пътеката, в подножието на хълма, Снел бе забелязал плячката си. Паяците в края на китките му разтваряха и затваряха ужасните си черни крака. И като чудовище, което прекършва кози вратове само заради удоволствието от това, той се закатери нагоре, впил очи в онова малко черно гръбче и рошава главичка там, на билото.
В един бавно загиващ храм седеше трелл, целият покрит със засъхваща черна кръв. В душата му имаше достатъчно състрадание, за да обгърне с него целия свят, ала при все това седеше с каменни очи. След като единственото, което можеше да стори, бе просто да се държи, то да страда означаваше да отприщи порой, който никой бог не може да облекчи.
Смътни нишки татуировка на паяжина бяха нашарили тъмнокафявата му козина под кръвта. Жилеха като нажежена тел, увита около тялото и крайниците му; увити навсякъде — и сякаш се стягаха с всяко ново потръпване.
Вече три пъти го бяха боядисали в кръвта на Бърн, Спящата богиня. Паяжината доказваше силата си на кълбо от съпротива, мрежа, която го държеше в плен вътре и задържаше навън блажения дар на богинята.
Щеше да премине през Портата на Бърн, да влезе в разтопените пламъци на долния свят и жреците се бяха подготвили за това, и все пак изглеждаше, че ще се провалят в сътворяването на съсъд, който да защити смъртната му плът. А какво можеше да направи той тогава?
Е, можеше да се махне от този храм и неговите шушукащи си горестни жреци. Да намери друг път, по който да прекоси цял континент, а след това — цял океан. Можеше навярно да намери друг храм, да се опита да се спазари с друг бог или богиня. Можеше да…
— Провалихме те, Маппо Рънт.
Вдигна глава и срещна измъчения поглед на Върховния жрец.
— Съжалявам — продължи старецът. — Паяжината, която някога те е изцерила, се оказа крайно… себична. Държи те само за себе си — Ардата никога не пуска плячката си. Впримчила те е за цели, неведоми за никого, освен за самата нея. Изпълнена е с безгранична омраза според мен.
— Тогава ще го измия това. — Маппо се изправи, засъхналата кръв се беше спекла, скубеше косми от кожата му. Паяжината кънтеше болезнено през тялото му. — Онази, която ме изцери в името на Ардата, е тук в града — мисля, че ще е най-добре да я издиря. Сигурно ще мога да поразбера нещо от нея за намеренията на богинята — какво иска тя от мен.
— Не бих препоръчал това — рече Върховният жрец. — Всъщност, Маппо, на твое място бих избягал. Колкото може по-скоро. Засега поне паяжината на Ардата не се опитва да те отклонява от пътя, който си избрал. Защо да рискуваш сблъсък с нея? Не, трябва да намериш друг път, и то бързо.
Маппо помисли над този съвет. Изпъшка и отвърна:
— Виждам мъдростта в думите ти. Благодаря. Имаш ли някакви съвети?
Лицето на жреца посърна.
— За съжаление, да. — Махна с ръка и трима млади послушници пристъпиха боязливо напред. — Тези ще ти помогнат да изтъркаш кръвта от себе си. Междувременно ще пратя бегач и, надявам се, ще може да се уреди нещо. Кажи ми, Маппо, богат ли си?
Суитист Сафърънс2, наречена така от майка или твърде примирена от бремето на майчинството, или пък обратно — отровена от ирония, примига рязко, както имаше навик да прави, щом се върнеше към реалността. Огледа се объркано, видя насядалите с нея оцелели приятели с масата между тях, хаотична гмеж от чаши, бокали, блюда, прибори и остатъци от поне три ястия. Меките й кафяви очи пробягаха от един предмет на друг, после бавно се вдигнаха над приятелските лица с празни погледи и обхванаха кръчмата на Куип.
Куип-младши едва се виждаше на тезгяха, отпуснал глава на едната си ръка. Спеше със зяпнала и олигавена уста. Почти на ръка разстояние от него на тезгяха клечеше плъх, вдигаше от време на време едната си лапичка и като че ли оглеждаше съсредоточено зяпналата тъмна дупка на устата на Младши.
Един пиян лежеше на пода пред вратата, изпаднал в несвяст или умрял, единственият друг гост толкова рано сутринта (без да смятаме плъха).
Когато най-сетне вниманието й отново се върна на приятелите й, видя, че Фейнт я гледа, вдигнал вежда.
2
Най-сладкото страдание (англ.). — Бел.прев.