пурпурные реки
- Автор: Пастернак Борис Леонидович
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «пурпурные реки». Краткое содержание книги:
— Нали е имал странноприемница?
— Странноприемницата си е странноприемница. Едното не пречи на другото. Той знаеше да си влага капиталите в най-печеливши предприятия. В кино „Гигант“ беше вложил.
— Вие като че ли се гордеете с това?
— С неговия усет ли? Разбира се!
— Ами къде остава тогава вашата социалдемокрация?
— Защо не, моля ви се! Кой е казал, че човек, ако разсъждава по марксистки, трябва да е хапльо и некадърник? Марксизмът е положителна наука, учение за действителността, философия на историческата обстановка.
— Марксизъм и наука? Да се спори на тази тема с почти непознат човек, е най-малко недалновидно. Но както и да е. Марксизмът прекалено слабо е овладял сам себе си, за да бъде наука. Науките са неуравновесени. Марксизъм и обективност? Не познавам течение, което повече от марксизма да се е затворило в себе си и да се е отдалечило от фактите. Всеки се стреми да се провери на дело, а хората на властта в името на баснята за собствената си безпогрешност с всички сили се отвръщат от правдата. Политиката не ми говори нищо. Не обичам хора, които не се интересуват от истината.
Самдевятов преценяваше думите му като каприз на чудака-остроумец. Той само се подсмиваше и не възразяваше на доктора.
Междувременно влакът маневрираше. Всеки път, щом стигнеше до изходната стрелка при семафора, възрастна стрелочничка с вързан на колана гюм за мляко прехвърляше плетката, с която се занимаваше, в едната ръка, навеждаше се, местеше диска на стрелката и връщаше влака на заден ход. Докато той отстъпваше малко по малко, тя се изправяше и размахваше подире му юмрук.
Самдевятов приемаше жеста й за своя сметка. „На кого се заканва? — чудеше се той. — Май е позната. Да не е Тунцева? Може би е тя. Впрочем нищо подобно. Надали. Доста е старичка за Глаша. Но какво съм и виновен? По цяла Русия преврати и бъркотии по железниците, не й е лесно и на нея, горката, пък аз ще изляза крив. Хайде по дяволите! Само тя ми липсва.“
Най-накрая стрелочничката махна с флагчето на машиниста, викна му нещо и пусна влака да мине семафора, а когато покрай нея се заточи четиринадесети вагон, се изплези на двамата дърдорковци на вратата, че очите й мазоли бяха хванали от тях. И Самдевятов пак се зачуди.
5
Когато околностите на опожарения град, цилиндричните резервоари, телеграфните стълбове и търговските реклами останаха в далечината и изчезнаха, и когато започнаха други гледки, горички и хълмове, между които често се мяркаха криволиците на пътя, Самдевятов каза:
— Да ставаме вече да се поразтъпчем. Аз скоро ще слизам. Вие сте на другата спирка след мен. Да не я изпуснете.
— Изглежда, че добре познавате тукашните места?
— Донемайкъде. На сто версти наоколо. Аз съм юрист. Имам двадесетгодишна практика. Обикалям. Пътувам по работа.
— И до ден-днешен?
— Разбира се.
— Какви съдебни дела може да се водят днес?
— Каквито щете. Стари незавършени сделки, операции, неизпълнени задължения — работа до гуша и до смърт!
— Не са ли анулирани отношенията от този род?
— На думи — да. А всъщност едновременно се изискват взаимноизключващи се неща. И национализация на предприятията, и гориво за съвета, и коларски превоз за губернския совнархоз. И в същото време всеки иска да живее. Това са особеностите на преходния период, когато теорията още не съвпада с практиката. Затова са нужни съобразителни хора, с ум, с характер като моя. Блажен муж, иже не иде, ще приберем сухото, без никой да види. Пък накрая ще обърнем и дебелия край, както викаше баща ми. Половината губерния яде за моя сметка. Ще ви се обаждам във връзка с дървата. С коня, разбира се, щом се оправи. Последният ми окуця. Инак, да беше здрав, как ли пък нямаше да се друсам в тази трошка! Ей, по дяволите, едвам се влачи, пък машина ми се пише! Като идвам във Варикино, мога да ви бъда полезен. Познавам ги вашите Микулицини като петте си пръста.
— Известна ли ви е целта на нашето пътуване, намеренията ни?
— Горе-долу се досещам. Имам представа. Вечното влечение на човека към земята. Мечтата да се прехрани със собствен труд.
— Защо? Не одобрявате ли? Какво имате предвид?
— Наивна мечта, идилия. Но защо не? Бог да ви помага. Обаче не ми се вярва. Утопия. Глупости.
— Как ще ни приеме Микулицин?
— Изобщо няма да ви пусне да припарите, ще ви подгони с метлата и ще бъда прав. И без вас такъв содом му е на главата, хиляда и една нощ, заводите бездействуват, работниците са се разбягали, в смисъл на средства за съществуване е на нулата, гладория, и ето ви ненадейно и вас за капак. Дори да ви убие, аз бих го оправдал.