Издирваният

— Като в хода на процеса му чупи ръката — кимна Ричър.

— Така ли?

— Днес по обед научихме това от съдебния лекар — обади се Соренсън.

— Какво става после? — попита Ричър.

— После Маккуин го ликвидира — въздъхна Делфуенсо. — При самозащита. Почти по рефлекс.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Убива го, за да му затвори устата. Човекът е крещял. Кой знае какви ги е дрънкал. Рискът е бил твърде голям. Възможно е да е живял в Сан Диего и да е виждал Маккуин да влиза и излиза от местната централа на ФБР. А Маккуин не е искал Кинг да научи това.

— Убийството е било оправдано.

— Добре ли го е извършил?

— Това ли разбираш под „оправдано“?

— Стилът може да помогне. Особено ако решението е близо.

— Не знам колко добре го е извършил.

— Аз обаче знам, защото видях трупа — каза Соренсън. — Справил се е доста добре. Страничен разрез на челото, за да го заслепи със собствената му кръв, а след това удар между ребрата със завъртане на ножа. Раз, два и готово.

— Сега доволен ли си? — попита Делфуенсо.

— Малко старомодно, не мислиш ли? — подхвърли Ричър. — Едно време наистина са смятали челния разрез за проява на майсторство и стил. На практика обаче той е бил излишен. След като така и така ще забиеш двайсет-сантиметрово острие в корема на противника, какво ти пука дали и как си го заслепил.

— Както и да е. За мен убийството е било оправдано.

— Съгласен съм. Не споря. Какво се случва след това?

— Тръгват да бягат. Червената кола не им харесва. Убедени са, че рано или късно местните ченгета или лошите ще тръгнат да я търсят. А вероятно и едните, и другите. Маккуин знае къде съм. Знае го още от самото начало. Затова се насочва към Син Сити. Прави се, че не знае къде точно отива и когато уж случайно открива моето шеви, предлага да го задигнат. Кинг няма нищо против.