Империя в черно и златно

Денят сякаш нямаше край. Рядко спираха за почивка, а дори и тогава роботърговците им напомняха постоянно за присъствието си. Водата се разпределяше скъпернически. Храната се състоеше от корав хляб и изсъхнало сирене. По време на преходите всеки изостанал роб биваше връщан с камшици в редицата, без колебание и без милост. В началото на деня Че жалеше другарите си заради пречупения им дух, в края му благодареше на съдбата, че е в по-добра физическа форма от повечето.

На смрачаване забелязаха някакви силуети в далечината, а по поведението на роботърговците стана ясно, че именно те са целта на придвижването им. Бяха два, може би на постройки, но не се различаваха ясно на фона на притъмняващото небе.

— Чифлик? — предположи Че. Салма се взря напред. Зрението му беше значително по-силно от нейното.

— Не са сгради — отвърна той. — Но не мога да кажа какво са. — А после усетиха приближаването на пазач и млъкнаха благоразумно.

Пристигнаха по тъмно, но Че вече беше познала „нещата“, защото и преди беше виждала такива. Наистина не бяха сгради, а автовозила, чудовищно големи. Беше виждала да товарят в тях животни за транспортиране на едро… същата стока, в която се бяха превърнали сега тя и спътниците й.

Трийсетината роби в тяхната колона щяха лесно да се поберат в едно от возилата и пак да остане място, но клетките в задната им част вече бяха наполовина пълни. С роби като тях, забеляза Че. Струваше й се невероятно всичките тези хора да са бегълци. Още не бяха наближи двете огромни машини, когато различиха друга колона от затворници, която се придвижваше от юг. Мъже без коса, с мъртвешки бяла кожа, изпъкнала долна челюст, щипци на ръцете и гигантски ръст — така изглеждаха роботърговците на южната колона. Водачът им се срещна с представители на осородните роботърговци и започна да се пазари за цената на стоката си.