Под купола 2

— Благодаря ти.

— Хорас държа ли се добре?

— Много беше послушен. Играхме си с топка, а после поспахме малко и двамата. Сигурно затова изглеждам по-добре. Сънят винаги се отразява положително на момичетата.

— А гърбът ти?

Андрея се усмихна. Усмивката ѝ беше малко тъжна, сякаш не вярваше, че болката някога ще изчезне.

— Не е зле гърбът ми. Почти нищо не усещам дори когато се наведа. Знаеш ли какво си мисля?

Джулия поклати глава.

— Мисля, че тялото и разумът си сътрудничат по отношение на наркотиците. Ако мозъкът иска наркотици, тялото помага. То казва: „Не се тревожи, не се чувствай виновен, всичко е наред, наистина ме боли.“ Не говоря за хипохондрия, нещата не са толкова прости. Просто… — Тя млъкна, погледът ѝ се зарея в пространството. Сякаш се беше пренесла на друго място.

Джулия се зачуди къде точно.

Тя се върна след малко.

— Човешката природа може да бъде разрушителна. Кажи ми, не прилича ли градът на тяло?

— Прилича — отговори незабавно Джулия.

— А не може ли той да каже, че го боли само и само мозъкът да получи наркотика, за който копнее.

Джулия се позамисли, след това кимна.

— Може.

— В настоящия момент Големия Джим Рени е мозъкът на града, нали така?

— Да, мила. Така е.

Андрея седна на кушетката и сведе леко глава. След това изключи малкото радио и отново се изправи на крака.

— Смятам да си лягам. Този път ще успея да заспя, да знаеш.

— Чудесно — каза Джулия, а след това по някаква неясна за нея причина попита: — Андрея, случило ли се е нещо, докато ме нямаше?

Другата жена изглеждаше изненадана.

— Ами да. С Хорас си играхме с топката. — Без дори да трепне от болка, тя се наведе — движение, което само допреди седмица твърдеше, че не може да направи — и протегна ръка. Хорас се приближи и се остави да бъде погален по главата. — Много е добър в донасянето на предмети.

2.