Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Валери Бондасенко използваше именно този маршрут. Веднъж седмично, но в различни дни и различни часове на денонощието. В средата на имението се издигаше величествен дворец, облицован с дървени плочки, изграден в характерния за XVIII век стил „Белведере“, зад него се простираше красив и добре поддържан парк, а още по-нататък светлееше брезова горичка. При хубаво време тук гъмжеше от туристи, които се разхождаха и щракаха с фотоапаратите си.
Посещенията на Валери обаче нямаха нищо общо с удоволствието. Колата му подминаваше Архангелское и поемаше по тесния път, който пресичаше гората на изток, а после рязко свиваше на север.
В далечния край на гората се появи мрачна сграда от гранит и дърво, оградена от висока каменна ограда. Тежките врати на портала бяха отворени и сякаш го очакваха. Той вкара колата през тях и паркира до редицата очукани пикапи, волги и жигулита, на повечето от които липсваха чистачките на стъклата.
Вътрешността на мрачната сграда вонеше на дезинфекционни материали, а отделни места — направо на повръщано… По коридорите бързаха санитарки с бели престилки, всички до една с широки рамене и мрачни лица. Тук-там се срещаха и мъже с палки на кръста, които бавно се разхождаха напред-назад и надничаха през малките зарешетени прозорчета на вратите. Това заведение беше лудница, независимо дали човек ще използва точно тази дума, или ще предпочете някое по-малко обидно определение.
Валери го мразеше. Тук си спомняше за всичко лошо и мрачно, което съществува на този свят. Слабо осветените коридори воняха на дезинфекция и изпражнения, но най-вече на отчаяние. Виновни за това бяха колкото хората от обслужващия персонал, толкова и пациентите. Тези, последните, пристигаха тук по силата на обстоятелствата, хладната утроба на каменната сграда беше последната спирка в живота им. Тук излежаваха присъдата на обществото, без надежда за помилване, без надежда за нищо добро… Никой никога не напускаше това място. Нито пациентите, нито пазачите. Всички до един излежаваха доживотни присъди, невидимите им секрети изпълваха въздуха с тежкото отчаяние на обречените — като отровни газове над огромно и мрачно блато…
Завръщайки се в Москва след посещение тук, Валери неизменно хвърляше дрехите си в най-отдалечения ъгъл на апартамента, влизаше в банята и дълго се търкаше с четка и сапун. Какво ли искаше да смъкне от себе си с помощта на ледената струя?
Мръсотията лесно изчезваше в тръбите на канализацията, но със спомените не беше така. Спомените съществуват самостоятелно, напълно независими от волята на човека. Запален почитател на Юнг, Валери отдавна беше открил, че голяма част от възгледите му се формират под натиска на онази странна смесица от минало, настояще и бъдеще, която е характерна за всяко живо същество — лепкава и жилава като мрежата на огромен паяк… А в центъра на тази мрежа зловещо проблясва миналото — общо и задължително за всеки човек…
В тази мрачна точка се съдържа и способността (а може би желанието?) на човека да бъде нехуманен по отношение на ближния си. Убийството — заклеймявано от обществото във всички фази на човешката история — все пак си остава едно от най-съкровените желания на индивида. Той най-често прибягва до него по отношение на съседа си, при това в най-тежката му форма — масовото убийство…
Нима бе толкова далеч в историята 1918 година — когато чичото на Валери е бил застрелян в центъра на Киев само защото дръзнал да говори на украински? По онова време президентът на Украйна е бил покорен слуга на Кремъл. Той забранил с декрет украинския език, наричайки го реакционен, креация на гнилата интелигенция и кулаците — онези украински селяни, които неуморно превивали гръб, за да изхранват цяла Русия. По силата на този декрет един от многобройните руски войници в Киев просто насочил пушката си в главата на чичото и дръпнал спусъка. „Не изпълнява заповедта, ваша чест! Наказан, ваша чест…“
Ами баща му? Валери си даваше сметка, че не бива да се замисля върху съдбата му. Ужасната съдба на много хора в тази страна, включително и руснаци…
Тръсна глава и тръгна по окосената трева на поляната. Очите му се насочиха към сенчестата горичка от борове и гъвкави брези, отвъд която беше разположен красивият замък на Архангелское. Защо са тези мрачни мисли?
— Другарю Колчев?
Валери позна гласа на доктор Калинин, окачи пресилена усмивка на лицето си и бавно се обърна:
— Здравейте, докторе.
— Добре направихте, че се отбихте — каза доктор Калинин с тон, който би подхождал на погребален агент. Валери знаеше, че не го прави нарочно, че тонът му е в съответствие с духа, който витае над тази мрачна сграда. Когато човек прекарва голяма част от времето си сред живи мъртъвци, той неволно започва да се влияе от тях.