Златният град
- Автор: Хоукс Джон Твелв
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Златният град». Краткое содержание книги:
Алис погледна Мая, сякаш я питаше: „Нали нямаш нищо против?“ Мая й кимна и момичето стана и отиде при Липата.
— Ще ме научиш ли как да се бия като Мая?
За миг Липата изглеждаше сепнат, но после, колкото и да бе странно, се усмихна.
— Можем да уредим нещо.
Мая излезе след Гейбриъл от ресторанта и се качиха в микробуса на Уинстън. Мълчаха през цялото пътуване до Камдън Таун, докато следваха познатия маршрут през пазара до магазина за барабани.
Уинстън отключи вратата на тайния апартамент.
— Наред ли е всичко, господин Кориган?
— Няма за какво да се безпокоиш, Уинстън. Мая ме пази. Прибери се и поспи.
— Уф, да. — Лицето на Уинстън светна. — Малко сън ще ми се отрази чудесно.
Мая отиде при сгъваемото легло на Липата и свали коженото си яке. Сложи тубуса с меча на леглото, след което свали двата ножа и автоматичния пистолет, който носеше в кобура на глезена си. Както обикновено, без оръжия се чувстваше уязвима. На стената бе закачено малко огледало в абаносова рамка и ако се движеше напред-назад, можеше да види части от лицето си. Не беше мила косата си от три дни. Нямаше грим. И изглеждаше уморена. „Няма никакво значение“, каза си. Можеше да носи и маркова рокля, но странникът пак щеше да прочете истината в очите й.
— Гладна ли си? — попита я Гейбриъл, вече правеше чай. — Имаме бисквити и суха наденица, бурканче мармалад, две ябълки и консерва сардини.
— Храната си е храна, Гейбриъл. Ям всичко.
Помисли си за баща си, докато Гейбриъл ровеше в шкафа. Всеки път, когато се връщаше от дълго пътуване, Тръна купуваше храна от пазара, отиваше в кухнята и готвеше разкошно ястие за майка й. Понякога за ръката му продължаваше да бъде закрепен метателен нож, но разговаряше тихо и меко, докато режеше чушки и приготвяше паста.
— Готово. — Гейбриъл постави чайника и две чинии с храна в средата на масата. После седна срещу нея и й наля чай.
— Наистина ли искаш да намериш Нейтан Бун? — попита тя. — Той уби Вики и баща ми. А сега искаш да говориш с него, сякаш е съюзник.
— Това е възможност. Нищо повече.
— Ако го открием, може да си проведеш разговора. Но след като с приказките се свърши, ще е мъртъв. Прекалено голям идеалист си, Гейбриъл. Нямаш представа кой е Бун.
— Зная какво е правил в миналото. Но всички ние имаме силата да променим живота си.
— Това ли научи в Шестия свят?
Гейбриъл сипа сметана в чая си и се загледа в мехурчето, което се носеше по повърхността.
— Стигнах до златния град но всички богове бяха изчезнали. Там имаше само един човек — баща ми.
— Какво стана? Какво каза той?
— Помолих го да се върне, но той не можеше да го направи. Твърде дълго е отсъствал и не се чувства свързан с тази реалност. Аз не съм като баща си. Все още съм свързан с този свят. Заради теб, Мая.
— Това добро ли е, или лошо? — попита Мая и се насили да се усмихне.
— Добро, разбира се. Любовта е Светлината във всички нас. Тя може да оцелее дори когато физическите ни тела се изгубят завинаги.
„Какво ми казва той? — запита се Мая. — Нима скоро ще умре?“
Гейбриъл стана и застана до нея.
— Можем да съжаляваме за миналото, но не можем да променим случилото се. Можем да очакваме бъдещето, но не можем да го контролираме. Единственото, с което разполагаме, е този момент — тук, в тази стая.
Нямаше нужда от повече думи. Тя стана и се прегърнаха. Странникът прегръщаше нейните съмнения и колебания; прегръщаше я цялата в този момент. „Ние сме тук — помисли си Мая. — Тук“.
37.
Нейтан Бун установи командния си пост в хотел „Шангри Ла“ в Западен Лос Анджелис. Беше на десет минути път от мястото, където бе отседнал Майкъл Кориган — претенциозен хотел край плажа „Ел Дорадо“. Бун не виждаше никакви изгоди да живее в един и същи хотел със странника. Така на Майкъл само щеше да му е по-лесно да се меси в операцията.
Харесваше мекия декор на стаите в „Шангри Ла“. Нямаше крещящи цветове, нищо не възбуждаше ума му. Но най-доброто качество на сградата бе, че посетителите можеха да влизат през паркинга и да избягват рецепцията. Бун не искаше да вижда някой като Мартин Дойл да седи на диван във фоайето.
В този момент Дойл гледаше телевизия в дневната на апартамента; особено се наслаждаваше на новините за изчезналите деца. Карло Рамирес, перуанският наемник, изпълняващ ролята на пазач на Дойл, седеше край малката масичка в спалнята на Бун. Нервничеше и избягваше погледа на Нейтан.