Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Когато се разделихме, ми се стори, че е добре. А на вас? — попита Паху.
Дребосъкът ме изгледа мръснишки и аз кимнах. Ума забарабани още по-бързо, в ритъма на тангото, после на салсата.
— В смисъл че тези нейни приятели знаят какво да правят, нали така? Сигурно имат лекар.
— Притеснявам се, че няма да й се израдват особено — сподели Ума. — Напуснала е организацията с… с гръм и трясък.
— Но при тези обстоятелства все ще й помогнат. Самата тя ми е казвала, че станеш ли веднъж член на организацията, никога не можеш да я напуснеш.
Ума като че ли кимна. Седяхме още пет минути, без да промълвим, докато влакът не се разклати и не потегли. След няколко метра пак спря, отново се разклати и тръгна. Направи го още три пъти, докато излезе от гарата. От резките движения гърбът отново ме заболя.
— При всички положения ще си пътуваме до Лондон мирно и кротко — отбелязах аз. — Можем през целия път да си тананикаме парчета на „Ю Ту“.
— И дума да не става, леке такова — излая зад мен глас с ирландски акцент.
Шобан седна с трясък на свободното място — изглеждаше така, сякаш я бяха въртели на шиш. Ухили се и сложи ръка върху дланта на Ума.
— Май е време да поговорим за по-високо заплащане — я на какви опасности се излагам! — рече тя.
На нас с Ума никак не ни се искаше да оставяме окървавеното тяло на Баба Дюти насред тротоара, но нямахме избор. Шобан се върна, накуцвайки, при нас. Раната върху бедрото й беше грозна гледка, но ирландката беше извадила късмет: вторият куршум само я беше одраскал по хълбока, а третият, улучил я в ръката над китката, не беше засегнал костта. Тази рана дори вече не кървеше. Но Шобан изглеждаше ужасно зле.
— Ставайте — изкрещя ни Шобан.
Не беше нужно да ми казва втори път, но Ума сякаш беше в някакъв друг свят: беше се вторачила в Баба Дюти и бе обхванала с ръце главата му. Цялата бе оцапана с кръвта му.
— По-чевръсто! Стига си се мотала, кучко! — извика отново Шобан.
Ума я погледна смутено, сякаш питаше: „Не виждам какво налага да употребяваш такъв език“. Отново чух сирените, в дъното на улицата се бе събрала малка групичка местни жители, които стояха на безопасно разстояние, но ни гледаха вторачено.
— Хайде да вдигаме гълъбите — подкани и Паху.
Колкото и да е странно, и той като Ума се бе отървал без една-едничка драскотина.
— Идвай! — каза Шобан и дръпна Ума за ръката.
Паху ни поведе към най-близкия ъгъл, по-далеч от тълпата зяпачи. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Шобан куцукаше и множеството й рани кървяха, Ума стъпваше като сомнамбул и бе цялата в кръвта на Баба Дюти (в онзи момент не го знаех, но и върху моето чело се червенеело голямо петно), а за капак с нас вървеше и дребничкият мръсен Паху с дрипите си в стил шейсетте години.
Истинско чудо е, че се измъкнахме на косъм.
Уж Шобан беше надупчена от куршумите, но това не й попречи да разбие първата кола, изпречила се пред погледите ни, и да я подкара. Не беше в състояние да шофира, но настоя тя да е зад волана. На никого от нас не му беше до препирни. И Енцо Ферари не можеше да й изтръгне волана след онова, което се беше случило, докато бе карал Баба Дюти.
Ирландката побърза да увеличи разстоянието между нас и мястото, където бяхме извършили какви ли не престъпления. Намерихме в покрайнините на града търговски център с покрит обществен паркинг и спряхме в един тъмен ъгъл. Известно време седяхме в мълчание и чак сега си дадохме сметка какво се е случило. По едно време надуших миризмата. Сетих се, че съм я долавял още откакто сме се качили в колата, но просто не съм намирал сили да се занимавам с нея. Изведнъж осъзнах на какво ми мирише.
Автомобилът вонеше на кръв.
— Не можем да продължим с тази кола — казах аз.
— Я какъв Шерлок Холмс си ни бил! — излая Шобан.
— По-спокойно! — намеси се Ума и се пресегна, за да докосне своята телохранителка и да я поуспокои, но още преди да я е помилвала, се сети за раните. Отпусна длан върху скута си. — По-спокойно! Трябва да помислим.
Ума като че ли си беше възвърнала самообладанието и това ми подейства донемайкъде успокоително.
— Трябва да се измъкнем оттук — даде своя принос и Паху. — Да се омитаме от този проклет Ливърпул.
— А, не — отсече Ума. — Не и с тази кола. В полицията вече знаят, че е открадната. Излагаме се на опасност. А и Шобан трябва да иде на лекар.
— Нищо ми няма — възрази ирландката, ала не особено убедено.