Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Ами вашите шпиони на север?
Изчезнаха безследно — всички до един, почти по същото време, когато електронните ни разузнавателни средства излязоха от строя. Не говоря за проблемите, които имахме със заглушаването на радиосигнала и така нататък…
Един след друг всичките ни канали — военни и граждански — пропадаха. Съдейки по спътниковите снимки, работниците в стопанствата из провинцията ставаха все по-малко, а пешеходците в големите градове взеха драстично да намаляват, докато не изчезнаха съвсем. Дори така наречените „доброволци“, трудещи се по множество обществени проекти, биваха отзовавани и не идваха на работа, което си беше абсолютен прецедент! В общи линии, за отрицателно време на цялата територия от Ялу до Демилитаризираната зона не остана и една жива душа. И ако човек се абстрахираше от всичко и погледнеше на случилото се от гледна точка на разузнаването, изглеждаше, че всеки мъж, жена и дете от Корейската народнодемократична република буквално са се изпарили във въздуха.
Тази загадка само подгряваше растящата ни тревога — особено на фона на онова, с което се наложи да се сблъскаме у дома. По това време вече имахме огнища на епидемията в Сеул, Поханг, Таеджон… Мокпо беше евакуиран, на Кангнунг беше наложена изолация, и, естествено, няма как да забравя и нашия вариант на Йонкърс — Инчхон. Същевременно поне половината от действащите ни подразделения трябваше да бъдат позиционирани покрай северната граница. Твърде много чиновници в министерството бяха убедени, че Пхенян изгаря от нетърпение да започне войната и само чака да настъпи най-черният ни час, за да разгърне масирано настъпление по трийсет и осмия паралел. Ние от разузнаването се придържахме към абсолютно противоположното мнение — не спирахме да повтаряме, че ако съседите ни чакат нашия злокобен час, то той отдавна вече е ударил.
Без заобикалки може да се каже, че Република Корея се намираше на прага на национален крах. Тайно се работеше над планове за преселение, издържани в духа на стореното от японците. Секретните ни отряди вече проучваха пригодността на ареалите в района на Камчатка. Ако „доктрината Чанг“ не бе проработила… ако още няколко отряда бяха претърпели неуспех и още няколко зони за сигурност бяха рухнали пред напора на немъртвите… Навярно дължим оцеляването си на Севера… или по-скоро на страха от него. Моето поколение никога не беше възприемало КНДР като реална заплаха. Разбира се, говоря за обикновените граждани, за хората от моето поколение, които смятаха севернокорейците за изостанала, гладуваща нация от неудачници. Може би защото моето поколение бе израснало в мир и нищо не ни беше липсвало. Единственото, от което се страхувахме, бе обединение ма двете ни държави, подобно на онова между Източна и Западна Германия през деветдесетте, в резултат на което милиони бездомни екскомунисти щяха да ни виснат на врата и да разчитат ние да ги храним и издържаме.
За предходните поколения обаче — за нашите родители, баби и дядовци — нещата стояха по малко по-различен начин. Над тях постоянно бе висяла заплахата от нападение и непрекъснато ги бе терзаела мисълта, че всеки един момент може да прозвучи сигналът за тревога, при което светлината ще помръкне и всички банкери, учители, шофьори на такси ще бъдат призовани в армията, за да бранят родината с оръжие в ръка. Те никога не изгубиха бдителността си и в края на краищата не ние, а именно те възродиха националния ни дух.
Знаете ли, и досега продължавам да се опитвам да организирам експедиция на север. И всеки следващ път неизменно ми пъхат прът в колелата. Излизат ми с оправданието, че все още имаме твърде много работа. Че в страната все още цари хаос. Че още не сме изпълнили международните си задължения и — най-важното — че репатрирането на бежанците ни в Кюсю още не е приключило… (изсумтява) Да, както излиза, тези японци ще ни бъдат задължени до края на живота си…
А аз дори не искам военно подразделение. Дайте ми само един хеликоптер или една рибарска лодка; а ако и това е много, просто ми отворете портите на Панмунджом и аз ще тръгна пеша. „Ами ако задействаш някоя мина, заложена като капан? — възразяват ми те. — Някоя атомна бомба? Ами ако отвориш вратата към някой подземен град и оттам излязат двайсет и три милиона зомбита?“ Аргументите им не бяха лишени от смисъл. Знаехме, че Демилитаризираната зона е плътно минирана. Миналия месец един товарен самолет, навлязъл във въздушното им пространство, попадна под обстрел от ракети „земя-въздух“ Пусковата установка се оказа автоматична и бе разработена като оръжие на възмездието, в случай че цялото население загине.