Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Аз се появих на борда още в самото начало — когато реакторите на „Урал“ тъкмо се бяха върнали към живот. Както си личи и от названието му, „Урал“ беше бивш съветски кораб, който впоследствие бе станал част от руския военноморски флот. По онова време този плавателен съд е бил натоварен с много роли — база за контрол и управление, център за проследяване на изстреляни вражески ракети, кораб за електронно наблюдение… За съжаление, както по всичко личи, е бил и ужасно непрактичен, понеже от няколко места подочух, че системите му се оказали твърде сложни даже за собствения му екипаж. Навярно поради тази причина тази „бяла врана“ прекарала по-голямата част от кариерата си на котва в руската военноморска база във Владивосток, като основната му функция е била да произвежда електричество за прилежащия регион. Не съм инженер, ето защо не мога да ви кажа как са успели да заменят изтощените му горивни елементи и да преобразуват тромавия му комуникационен интерфейс в адекватна система за връзка с глобалната сателитна мрежа. Аз съм специалист по езиците, особено индийските, и заедно с господин Верма отговаряхме за предаванията, адресирани към два милиарда души… Двама души за два милиарда, представяте ли си? Макар че, като се замисля, по онова време аудиторията ни май се състоеше само от един милиард слушатели…

Господин Верма ме откри в един лагер за бежанци в Шри Ланка. Понеже и двамата бяхме преводачи — той се занимаваше предимно с писмения превод, а аз — с устния, — поработихме известно време в посолството на страната ни в Лондон. Помня, че по онова време работата ни се струваше доста изтощителна; никаква представа си нямахме какво всъщност значи изнурителен труд. Младежка наивност, какво да се прави… Макар че, в интерес на истината, задълженията ни не бяха никак леки, едва ли някой от нас е подозирал какво ни предстои. Не бяха редки случаите, когато работехме по осемнайсет, а понякога и по двайсет часа на денонощие. Сега, като се връщам назад, се чудя кога сме спали… Толкова много суров материал, толкова много телеграми, пристигащи буквално всяка минута… Повечето се отнасяха до базовото оцеляване — как да се пречисти вода, как да се направи домашна оранжерия, как да се култивират и обработят спорите на някои плесени, за да се получи пеницилин… Тези влудяващи материали често биваха съпроводени от факти и термини, за които никога не бях чувал. Не знаех нито кои са „куислингите“, нито кои са „хващаните“, да не говорим за така нареченото „лобо“ или псевдопанацеята „фаланга“… Пред мен изведнъж изникваше някакъв униформен, пъхаше ми някакъв набор думи под носа и ми казваше: Искам го на маратски и да е готово за емисията след петнайсет минути.