Кой би повярвал

Кит се вторачи в бележката с радост и недоумение. Значи Кейн е бил прав. Но това не значеше, че е прав и за всичко останало.

Напоследък се бяха случили твърде много неща и сега я заля лавина от чувства — към Софрония, „Райзън Глори“ и към Кейн.

Тръгна към конюшнята за Съблазън, но се сети, че съпругът й й бе забранил да се приближава до жребеца. Тъничко гласче й прошепна, че за това е виновно единствено собственото й безразсъдство, но тя отказа да го слуша. Двамата с Кейн трябваше да разрешат този проблем.

Върна се обратно в къщата и намери в кухнята Луси, да бели картофи.

— Къде е мистър Кейн?

— Преди няколко минути го чух да се качва горе.

Кит изхвръкна в коридора и се втурна по стълбата. Със замах отвори вратата на спалнята.

Кейн седеше до масата и разглеждаше документите, които бе оставил там предната вечер. Обърна се с усмивка към нея, и като я видя, че кипи от ярост, повдигна въпросително вежди.

— Е?

Тя знаеше какво я пита — дали щеше да наруши неписаното правило установено между тях? Правилото, което гласеше, че спалнята е мястото, където няма да спорят, мястото предназначено за нещо друго, което бе толкова важно и за двамата, колкото въздуха, който дишат.

Не, тя не можеше да наруши това правило. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не щастлива… но, нещо подобно.

— Ела тук! — повика я той.

Кит отиде при него, но обидата от забраната да язди Съблазън, остана. Страхът й, че той ще прокара път върху земята й, не беше забравен. Високомерието и ината му не бяха забравени. Всичко това продължаваше да бушува в душата й, докато се отдаваше на любовните ласки, които носеха все по-малко удовлетворение, но с всеки ден, ставаха все по-необходими.