Мрак

Либи Дей

Сега

В крайна сметка Криси спа на дивана ми. Изпратих я до вратата и разбрах, че не е в състояние да шофира. Стъпалата й се плъзгаха в обувките, по бузите й имаше мрежа от размазана спирала за очи. Олюлявайки се на верандата ми, тя внезапно се извърна назад и попита как е майка и, дали знам къде е тя и как да я намери, и тогава аз я дръпнах вътре, направих й сандвич със сирене, настаних я на канапето и я загърнах с одеяло. Докато се унасяше, тя внимателно остави на пода последната четвъртинка от сандвича и от джоба й изпаднаха три от моите шишенца с лосион. Когато тя заспа, ги напъхах обратно в джоба й.

Когато се събудих, вече си беше заминала, одеялото беше сгънато и върху него имаше бележка, надраскана на гърба на един плик: „Благодаря. Съжалявам“.

Значи Лу Кейтс не беше убил близките ми, ако можеше да се вярва на Криси. Вярвах й. Поне за това.

Реших да отида да посетя Ранър, пренебрегнах двете съобщения от Лайл и липсата на съобщения от Даян. Потеглих да се срещна с Ранър, да получа някои отговори. Не мислех, че е свързан с убийствата, каквото и да разправяше гаджето му, но се питах дали не знае нещо покрай дълговете си, пиянските си изпълнения и мизерните си приятели. Дали знае или е подочул нещо, дали пък дълговете му не са предизвикали страховито отмъщение. Може би отново щях да повярвам на Бен, което адски ми се искаше. Вече знаех защо не бях ходила да го посетя. Беше твърде изкусително, твърде лесно да се престоря, че не забелязвам стените на затвора, и просто да видя брат си, да чуя характерната каденца на гласа му, онова снижаване в края на всяко изречение, като че ли това ще е последното, което ще излезе от устата му. Още като го зърнах, си спомних разни неща, хубави неща и дори не толкова хубави. Почувствах се у дома. Като едно време, когато всички още бяха живи. Боже, много исках това.

На излизане от града спрях в един супермаркет и си купих карта и солени бисквити с вкус на сирене, които се оказаха диетични, като ги опитах. Въпреки това ги изядох, поела на юг, а от тях в колата се разнесе оранжев прашец. Трябваше да спра да хапна нещо на път за Оклахома. Въздухът край шосето беше натежал от силни ухания на места: пържени картофки, риба от заведенията за бързо хранене, пържено пиле. Аз обаче изпитвах неестествена паника, без никаква причина се притеснявах, че ще изпусна Ранър, ако спра, затова изядох крекерите и една сипкава ябълка, която намерих в ъгъла на кухненския си плот.

Какво търсеше онази бележка в кутията с нещата на Мишел — мръснишката бележка, която не беше адресирана до Бен? Ако Мишел беше научила, че Бен има гадже, тя щеше да го изнудва, още повече ако брат им се е мъчел да го запази в тайна. Бен мразеше Мишел. Мен ме търпеше, на Деби не обръщаше внимание, обаче Мишел мразеше силно. Помня как веднъж я издърпа от стаята си за ръката, цялото й тяло беше почти извърнато настрани и тя пристъпваше на пръсти до него, за да не се налага да я влачи. Изхвърли я навън и тя падна до стената, а Бен я предупреди, че ако отново влезе в стаята му, ще я убие. Винаги когато говореше с нея, й се зъбеше. Крещеше й, задето все му се пречка в краката — Мишел денонощно се навърташе край стаята му и подслушваше. Тя винаги знаеше тайните на всички, никога не водеше случайни разговори. Припомних си го още по-ясно, след като открих странните й бележки. Ако нямаш пари, клюките не са лошо средство. Дори в собственото ти семейство.