700 метра под земята [bg]

Букър долови тревогата в гласа на Мърсър и попита обезпокоено:

— Какъв тип? Опиши го. Там има десетина души.

— Моят ръст, бял, плещест. Не зная какъв цвят е косата му, нито с какво е облечен.

Сайкс се бе разположил в една стая в близкия хотел „Дабълтри“, откъдето наблюдаваше станцията с мощен бинокъл. Нямаше смисъл да търси някой, отговарящ на описанието — бяха твърде много. Вместо това се оглеждаше за човек, който се движи твърде бързо — но не видя такъв.

— Мърсър, не виждам никой, който да привлича вниманието. Кадилакът потегли. Сигурен ли си, че не искаш да го проследят?

— Напълно. Но можем да приключим тази история още сега, ако намерим онзи тип. — Мърсър полагаше отчаяни усилия да се промуши нагоре по ескалатора, но освен гневните погледи нямаше особен успех.

— Все още нищо подозрително тук. Има стотина души в района и поне двайсет автобуса. Може да се е качил на всеки.

Мърсър се отказа от борбата и въздъхна. Беше победен и го знаеше. Водачът не би се издал, като хукне да бяга от мястото на инцидента. Бе дошъл тук, за да подразни Мърсър, да му покаже колко е голяма неговата организация, щом може да си позволи да докара хора от Ню Йорк и после да изчезне без следа, като последно оскърбление.

Мърсър остави на ескалатора да го изведе на улично ниво и слезе заедно с другите. Зад него се издигаше масивната сграда на Пентагона, а отпред се простираше море от паркирали коли и автобуси, които товареха и разтоварваха пътници. Вече си даваше сметка, че залавянето на лидера ще е особено трудна задача, но нямаше намерение да се отказва. Достатъчно бе клопката, която току-що бе заложил, да се задейства час по-скоро.

Огледа автобусните спирки. Бук беше прав. Имаше много рейсове и щом някои тръгнеха, други заемаха местата им.

Заозърта се над главите на сновящите наоколо минувачи. Внезапно вдясно от него някакъв човек изключи телефона си и се завъртя. В първия момент Мърсър си помисли, че е пътник, който е сгрешил посоката, но мъжът изпъна бързо ръка и насочи стиснат юмрук към гърдите му.

Ножът бе предназначен да убива — с петнайсетсантиметрово острие от черна стомана и тънка дръжка, за да се скрива по-добре. Един точен удар би разсякъл гръдния кош на Мърсър, би сцепил диафрагмата, би пронизал белия дроб и с рязко повдигане и завъртане би стигнал до сърцето. И този удар бе такъв.

Сблъсъкът накара Мърсър да се превие и той вдигна инстинктивно ръце към мястото, където го бяха ударили. В първите частици от секундата не беше сигурен какво се е случило, усещаше само, че в гърдите му се е появила тъпа болка. Пръстите му напипаха ръката на нападателя и стоманеното острие.

В следващия миг осъзна какво става, улови ръката на нападателя с двете си ръце и се опита да вложи в тях цялата си сила.

Тъй като не знаеше как ще се развият събитията, си беше сложил под ризата кевларена предпазна жилетка — беше му я дал Букър. Докато повечето бронежилетки не осигуряват защита от удар с нож, тази специално, заради двойното покритие, не позволи на острието да проникне. Ножът бе спрял движението си навътре, защото ръката на мъжа се бе плъзнала по незащитената дръжка — и преди да успее да я дръпне, Мърсър го бе стиснал, влагайки всичката си сила.