Последният жив [Last Man Standing - bg]

Изпреварвайки вечерните задръствания по шосетата, след четирийсет минути Уеб и Романо свърнаха в тихата уличка на предградието, където живееше Рандъл Коув. От двете страни се нижеха два реда къщи, сякаш вадени под индиго; пред много от тях имаше табели за даване под наем. Въпреки приятното време отвън не се разхождаха майки с деца, а покрай бордюра имаше твърде малко паркирани коли. Кварталът изглеждаше запустял, но Уеб знаеше, че хората още са на път от работата си в столицата и в Северна Вирджиния. Това беше един типичен квартал-спалня, къщите най-вероятно се населяваха от несемейни или двойки без деца, които само чакаха удобен момент да се измъкнат оттук. Разбираше защо Коув си бе избрал да живее точно на това място. В квартал като този нямаше любопитни съседи, хората живееха затворено, през деня по улицата не се мяркаше практически никой, а той бе очаквал тъкмо през деня да си бъде вкъщи. Повечето тайни агенти в наркобизнеса си вършат работата нощем.

Пред къщата имаше паркиран бюромобил с правителствени номера.

— Федерални бавачки — беше краткият коментар на Романо. Уеб кимна и помисли за момент как най-добре да се справят със ситуацията. Той спря колата непосредствено зад бюромобила и двамата с Романо слязоха.

Агентът на волана свали прозореца, хвърли бегъл поглед върху служебните картите на Уеб и Романо и после очите му се спряха на Уеб.

— Вече си прочут, нямаш нужда от служебна карта — под-метна той. Уеб не го познаваше лично. Беше млад, енергичен и амбициозен на вид и Уеб си помисли, че е жалко този способен момък да си губи времето да наблюдава една къща, до която Рандъл Коув за нищо на света няма да се доближи. Агентът излезе от колата и се здрависа и с двамата.

— Крие Милър от Ричмъндското оперативно бюро. — Той извади собствената си служебна карта с лявата ръка от десния вътрешен джоб на сакото — дребна на вид служебна предвидливост, с която си оставяше дясната ръка свободна за здрависване. Ако не друго, Бюрото поне успяваше да насади у служителите си такова ниво на механична повторяемост на действията, че и най-малкото движение се извършваше по определен начин. Без да познава момъка, Уеб знаеше, че сакото му е с двоен хастар на съответното място отвътре, за да не се протрива от цевта на пистолета. Знаеше също, че когато двамата с Романо спряха зад колата му, той ги бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане, като нарочно бе търсил очите на Уеб, защото тъкмо очите на човек издават намеренията му.

След като се здрависаха, Уеб се загледа в притихналата, тъмна къща.

— Вие денонощно ли дежурите тук? — запита той.

— На три смени по осем часа — отвърна уморено младежът. — До края на моята остават три часа.

Уеб се облегна на колата му.

— Не е особено вълнуващо, предполагам.

— Никак, ако не се смята, че преди три часа две котки се сбиха на улицата. — Той погледна Уеб в лицето и някак смутено избъбри: — Знаеш ли какво, чудя се дали да не си пробвам късмета във вашия отряд.