Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Не можех да спра да мисля за онзи списък, който бях видяла в тунела в Споукан, на който бяха подредени кралските фамилии според броя на членовете им. Освен това Исая спомена за фамилията Драгомир. Той знаеше, че от тази фамилия не е останал почти никой. И прозвуча така, сякаш изгаря от желание той да е този, който ще унищожи окончателно фамилията Драгомир. Сега, разбира се, той е мъртъв, но дали нямаше и други стригои, обсебени от същата идея?
Поклатих глава. Не биваше да се тревожа за това. Не и днес. Все още не се бях възстановила от всичко преживяно.
Но скоро щеше да се наложи. Много скоро трябваше да се справя с това.
Не знаех дали тренировката ми с Дмитрий не е отменена, но въпреки това влязох в съблекалнята. Преоблякох се в тренировъчния екип и се запътих към гимнастическия салон. Заварих Дмитрий в съседната малка стая с гимнастическото оборудване, зачетен в един от любимите му уестърн романи. Като влязох, вдигна глава. През последните няколко дни се виждахме рядко и аз реших, че е зает с Таша.
— Мислех си, че може да се появиш — рече той, като постави разделителя между страниците.
— Време е за тренировката.
Поклати глава.
— Не. Днес няма да има тренировка. Още не си се възстановила.
— Чувствам се съвсем здрава. Мога да започна. — Вложих в тези думи колкото можах повече от напереността си — запазена марка на Роуз Хатауей.
Дмитрий обаче не ми се върза. Посочи към стола до него.
— Седни, Роуз.
Поколебах се за миг, преди да се съглася. Той премести своя стол до моя, така че застанахме точно един срещу друг. Сърцето ми запърха, когато се взрях в тези великолепни тъмнокафяви очи.
— Никой не се съвзема лесно… след първото убийство… убийства. Дори и в битка срещу стригоите… е, все пак, формално погледнато, това е отнемане на живот. Трудно е да се свикне с това. И след всичко останало, което преживя… — Той въздъхна, после се пресегна и пое ръката ми в своята. Пръстите му си бяха точно каквито ги помнех: дълги и силни, с мазоли от годините, прекарани в тренировки. — Когато видях лицето ти… когато те намерихме в онази къща… нямаш представа какво почувствах.
Преглътнах.
— Как… какво почувства?
— Бях опустошен… смазан от скръб. Ти беше жива, но ако знаеш само как изглеждаше… не вярвах, че ще се възстановиш. А още повече ме разкъсва мъката, че всичко това те сполетя, докато си още толкова млада. — Дмитрий стисна ръката ми. — Ще се възстановиш… сега съм убеден в това и много се радвам. Но още е рано. Все още не си го преживяла. Никога не е лесно да изгубиш близък приятел.
Отклоних поглед от него и се заех с изучаването на пода.
— Вината е моя — отроних тихо.
— Хм?
— За Мейсън. За това, че беше убит.
Не беше нужно да видя лицето на Дмитрий, за да зная, че е изпълнено със състрадание.
— Ох, Роза. Не. Ти наистина се взела някои грешни решения… трябваше да кажеш на другите, когато си разбрала, че е заминал… но не бива да обвиняваш себе си. Ти не си го убила.
Сълзи напираха в очите ми, когато отново вдигнах глава.
— Все едно, че съм аз. Причината, за да отиде там — всичко беше по моя вина. Ние се спречкахме… и аз му казах за Споукан, въпреки че ти ми каза да не…
Една сълза се търкулна от ъгъла на окото ми. Наистина трябваше да се науча да се владея по-добре. Също като майка ми, Дмитрий с нежен жест избърса сълзата от лицето ми.
— Не бива да се обвиняваш за това — каза ми той. — Можеш да съжаляваш за решенията си и да ти се иска да си постъпила различно, но в крайна сметка Мейсън също е взел сам своите решения. Така е избрал да постъпи. И окончателното решение е било негово, независимо от първоначалната ти роля.
Когато Мейсън се върна за мен, аз разбрах, че е заради чувствата му към мен. Тъкмо от това Дмитрий винаги се е страхувал — че ако между него и мен има по-особени отношения, това ще постави в опасност не само нас двамата, а и мороя, когото пазим.
— Само ми се иска да можех да… не зная, да направя нещо…
Преглътнах напиращите сълзи, издърпах ръцете си от ръцете на Дмитрий и се изправих, преди да съм изтърсила някоя глупост.
— Трябва да си вървя — изрекох с натежало сърце. — Обади ми се, когато искаш отново да започнем тренировките. И благодаря… че поговори с мен.
Понечих да се обърна, но тогава го чух да казва рязко:
— Не.
Погледнах назад.
— Какво?
Той не откъсваше поглед от мен и нещо топло и прекрасно премина помежду ни.
— Не — повтори. — Казах й не. На Таша.
— Аз… — Побързах да затворя уста, преди челюстта ми да удари пода. — Но… защо? Подобен шанс се случва веднъж в живота. Можеше да имате деца. Пък и тя… тя беше, нали знаеш, толкова увлечена по теб…