Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
— О, сетих се нещо. — Нетърпелива да сменя темата, бръкнах в джоба си и измъкнах малкото синьо око, което ми бе подарила. — Ти ми даде това. Не е ли н… назар? — Произнесох думата със заекване.
Тя ме изгледа изненадано.
— Да. Откъде знаеш?
Не ми се искаше да й обяснявам сънищата си с Ейдриън.
— Някой ми го каза. Пази от лоши неща, нали?
За миг лицето й добри тъжно изражение, сетне тя въздъхна и кимна.
— Да. Свързано е с древните суеверия в Близкия изток… Има хора, които вярват, че този, който иска да те нарани, може да те прокълне с „лош поглед“. Назар неутрализира „лошите очи“ и… предпазва тези, които го носят.
Плъзнах пръст по парчето стъкло.
— Близкият изток… това не са ли страни като, хм, Турция?
Устните на майка ми трепнаха.
— Да, страни като Турция. — Поколеба се. — Това беше… подарък. Подарък, който получих много отдавна. — Погледът й доби отнесено изражение, сякаш се бе пренесла в миналото. — Когато бях на твоите години, мъжете ми обръщаха много внимание. Внимание, което в началото изглежда ласкателно, но накрая се оказва, че не е така. Понякога е трудно да се долови разликата между истинското чувство и кога някой просто иска да се възползва от теб. Но когато изпиташ нещо истинско… е, ще го познаеш.
Сега разбрах защо тя бе толкова силно загрижена за моята репутация — застрашила е своята, когато е била млада. Може би е било застрашено и нещо много повече от доброто й име.
Знаех също защо ми беше дала този назар. Баща ми й го е подарил. Не мисля, че искаше да говорим повече за това, затова и не я попитах. Достатъчно ми бе да зная, че може би — но само може би — отношенията им не са били само делови, свързани единствено със смесването на гените.
Сбогувахме се и аз се върнах в клас. Всички знаеха къде съм била сутринта и изгаряха от нетърпение да видят мълниите ми. Не ги упреквам. Ако ролите ни бяха разменени, и аз щях да досаждам по същия начин.
— Хайде, Роуз — помоли ме Шейн Рейс. Излизахме от сутрешната ни тренировка, а той не спираше да посяга към конската ми опашка. Мислено си отбелязах утре да си пусна косата. Още неколцина от съучениците ни вървяха зад нас със същата молба.
— Да, хайде де. Нека да видим какво си получила заради умението си да въртиш сабята!
Очите им блестяха от нетърпение и възбуда. За тях бях героиня, тяхната съученичка, ликвидирала водачите на скитащата банда стригои, която ни тероризираше през коледните празници. Но тогава срещнах погледа на някой, застанал най-отзад в групата, който не изглеждаше нито нетърпелив, нито развълнуван. Еди. Когато погледите ни се срещнаха, той ми се усмихна леко и тъжно. Разбираше ме.
— Съжалявам, приятели — казах им аз, като се обърнах с лице към тях. — Мълниите трябва да останат превързани. Лекарска заповед.
Това бе посрещнато с мърморене, което скоро отстъпи пред въпросите, как точно съм убила стригоите. Обезглавяването е един от най-трудните и най-рядко прилагани начини за убиване на вампири. Никак не е удобно да носиш сабя със себе си. И така, аз се постарах да опиша колкото можех по-подробно какво се бе случило, като се придържах само към фактите, без да възхвалявам убийствата.
Нямах търпение учебният ден да приключи. Лиса ме придружи до общежитието. Двете с нея почти не бяхме говорили от трагедията в Споукан. Трябваше да отговарям на много въпроси, а после дойде ред на погребението на Мейсън. Лиса беше заета с кралските особи, които напускаха кампуса, така че и тя не разполагаше с повече свободно време от мен.
Само близостта й ме караше да се чувствам по-добре. Макар че по всяко време можех да прониквам в главата й, това не беше като физическото общуване с някой, който държи на теб.
Когато приближихме до стаята ми, видях букет от фрезии, оставен на пода до вратата. Въздъхнах и взех букета с уханните цветя, без дори да прочета картичката към тях.
— От кого са? — попита Лиса, докато отключвах вратата.
— От Ейдриън — казах й. Влязохме вътре и аз отидох до бюрото, върху което имаше още букети, за да оставя и този при тях. — Ще се радвам, когато си тръгне от кампуса. Не мисля, че ще мога още дълго да издържа на всичко това.
Тя се обърна към мен и ме изгледа изненадано.
— О! Хм, ти явно не знаеш.
През нашата връзка почувствах прилив на съжаление, което ми подсказа, че това, което ще чуя, никак няма да ми хареса.
— Какво не зная?
— Той няма да си тръгне. Ще остане тук за известно време.
— Трябва да си тръгне — възразих аз. Доколкото знаех, единствената причина, която го задържаше тук, беше погребението на Мейсън, макар че не си обяснявах защо, след като той го познаваше бегло. Може би Ейдриън искаше да остане само за показност. Или за да продължи да преследва Лиса и мен. — Нали учи в колеж. Или може би в някое изправително училище. Не зная, но все трябва да прави нещо.