Велизарий
- Автор: Грейвс Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Велизарий». Краткое содержание книги:
Съдържанието му разтревожи силно Велизарий. Той не можеше да отрече, че е сключил споразумение с маврите за набиране на конници, нито че е пуснал на свобода голям брой от по-възрастните вандалски пленници, нито пък че е наругал своите военачалници и войници в интерес на дисциплината, изправен на малкото възвишение онази паметна утрин в лагера при Трикамера. Само заключението за неговата нелоялност беше погрешно. Той реши да не предприема нищо срещу Йоан Кървавия и Константин и дори да не им даде да разберат, че е видял писмото. Няколко месеца по-късно пристигна хвалебствено послание от Юстиниан, в което не се споменаваше нищо за отправените към Велизарий клевети — императорът му предлагаше да постъпи както намери за добре: или да се върне в Константинопол с плячката и пленените вандали, или да ги изпрати с някой подчинен и да остане в Африка. Господарката Антонина настоя той да се завърне незабавно, за да свали от себе си всяко подозрение. Никак не й се искаше нейната приятелка Теодора да я помисли за нелоялна или за неблагодарна. Заедно с посланието Юстиниан пращаше конни подкрепления от четири хиляди души, предвождани от способни командири, в това число Хилдигер, годеник на дъщерята на господарката, Марта, така че Велизарий се почувствува вече в правото си да вземе със себе си по-голямата част от своята лична конница, както и масагетските хуни, за да охраняват вандалските пленници.
Като свой заместник на комендантския пост той избра евнуха Соломон, в когото имаше пълно доверие, и напролет, след като предаде на Соломон подробните инструкции за управлението на Африка, получени от Юстиниан, Велизарий се качи на кораба заедно с господарката Антонина.
Ние, завръщащите се в Константинопол, не завиждахме на Соломон за предстоящите му задължения в Картаген, тъй като Юстиниан бе дал ясни указания до управителя на нововъзвърнатото кралство да не разчита на Константинопол за по-нататъшни подкрепления, а да свика местни набори и да намали числеността на гарнизона, като възстанови защитните укрепления и построи отбранителни пунктове по границата. Осемдесет хиляди вандалски конници не бяха успели да спрат набезите на маврите, а сега с тази задача трябваше да се справи нашата десетократно по-малобройна войска, от която се искаше да върне и заграбените от маврите земи. Очакваше се Африка отново да започне да плаща данъци, а арианската ерес и донатистката схизма да бъдат безмилостно изкоренени. Част от личната конница на Велизарий оставаше, тъй като в последния момент в Картаген пристигна вест за ограничен бунт на маврите във вътрешността на страната. По искане на Соломон Велизарий остави Руфин и Айган с петстотин отбрани воини със задачата да действуват като наказателна част. Този брой изглеждаше достатъчен.
Обратният ни път минаваше през Триполи и Крит — едно лишено от събития пътешествие — и през месец юни на лето господне 534-то ние навлязохме отново в Босфора. На пристанището бяхме приветствувани с шумно въодушевление, а в двореца ни бе устроено царско посрещане. Господарката Антонина и императрица Теодора се прегърнаха просълзени, а Юстиниан бе така въодушевен от невероятното богатство на разтоварените съкровища и толкова развълнуван от петнайсетте хиляди яки пленници, че забрави за подозренията си към Велизарий, нарече го „наш предан благодетел“ и го хвана за ръка. Ала в качеството си на главнокомандуващ армията той приписа официално цялата заслуга за победата над вандалите на себе си и в преамбюла към своите нови Дигести (публикувани в деня на Трикамерската битка) се бе вече титулувал „Завоевател на вандали и африканци — Благочестив, Победоносен, Честит и Славен“. Без да спомене нито дума за нечия друга заслуга за победата, той говореше там за понесените от него „теглила, нощни бдения и пости“, благодарение на които тя била постигната. Триумфът трябваше да бъде негов, а не на Велизарий, понеже на нито един гражданин не е бил устройван пълен триумф от основаването на империята насам, за да не се възгордее от победата и да не стане претендент за престола. Както вече казах, именно императорът е винаги победоносният главнокомандуващ, дори ако неговото участие във военните действия се свежда до изпращане и благословия на отплуващия експедиционен корпус и приветствуването му при неговото благополучно завръщане след повече от една година.