Велизарий

„Що се отнася до мен, не мога да пиша повече, защото мъките ме лишиха от ум и разум. И така, сбогом, добросърдечни Фарас, бъди милостив и ми прати арфа, гъба и един-единствен бял хляб.“

Фарас изслушал няколко пъти последното изречение, но все не можел да го разбере. Накрая вестоносецът му го разтълкувал: Гелимер искал да опита пак аромата и вкуса на истинския хляб, какъвто не бил ял толкова отдавна; гъбата му била нужна за възпаленото око, тъй като маврите боледуват от офталмия, а тя е заразна; пък арфата искал за музикален съпровод на една съчинена от него самия елегия за собствените му злощастия. Фарас, който имаше благородно сърце, изпратил исканите дарове, но не намалил бдителността си.

Един ден, три месеца след началото на обсадата, крал Гелимер седял в землянката и гледал как една мавърка, неговата домакиня, приготвя миниатюрна питка от ечемик. Като стрила ечемика, тя го забъркала с вода, поомесила го малко и го сложила да се пече на жарта от тръни. Две деца, малкият му племенник и синът на домакинята, клечали свити край огнището, и двамата много гладни. Те с нетърпение чакали питката да се опече. Невръстното вандалче страдало жестоко от глисти, хванати от мавърските деца, а глистите изяждат погълнатата храна и по този начин правят апетита ненормално голям. Питката не била и наполовина изпечена, но то загубило търпение, грабнало я от пепелта, напъхало я в устата си, без да я отърсва от праха или да я чака да поизстине, и започнало да дъвче. Мавърчето го уловило за косата, ударило го с юмрук по сляпото око и го ръгнало между лопатките, в резултат на което питката изхвръкнала от устата му и нападателят я погълнал.