Интимно

Рос от месеци живееше така, изпълнен с бащинска загриженост. Откакто дъщерите му го бяха напуснали, той се чувстваше самотен и бе доволен, че е поне донякъде необходим на това мило момиче, което изглеждаше така объркано при първата им среща.

Но за него Лесли бе повече от дъщеря. Споменът за мъката в очите й при първата им среща не оставаше никакво съмнение, че е преживяла много — не само професионално, но и в личния си живот. Въпреки че бе само няколко години по-голяма от дъщерите му, тя не бе дете, а истинска жена.

Тази зряла женственост, примесена с младежки чар, я правеше още по-привлекателна за Рос. Не само че го караше да я уважава, но и го изпълваше със странен копнеж и объркващи мисли.

Рос с всички сили се бореше с тези чувства. По възраст Лесли спокойно можеше да му бъде дъщеря. Нямаше да мине много и тя щеше да започне да се среща с млади мъже, може би дори щеше да се сгоди. Животът й беше пред нея.

И все пак Рос не можеше да скрие от себе си чувствата си. Колкото повече си казваше, че Лесли не е за него, че това, което изпитва към нея, е греховно и невъзможно, толкова по-неудържими ставаха те. Сякаш, навлизайки в живота му, Лесли бе спряла времето за него и му даваше нова възможност да срещне жената на мечтите си и да бъде щастлив в любовта.

След дългите работни дни той лежеше нощем в леглото и се опитваше да я забрави. Ала спасителният сън, неизбежният другар, който го спохождаше всяка вечер в единайсет часа, не идваше.

Не беше в състояние да пропъди образа й от съзнанието си. Представяше си я, спретнато облечена с рокля или костюмче, натоварена с чертежи или фактури. Спомняше си я как съсредоточено поправя разваления сифон за вода, стиснала кламерче в устните си, как настоява да прегледа делкото на колата му и не му дава да я закара на монтьора, как сутрин пристига забързано на работа, поруменяла от снежната утрин, и сипе шеги по адрес на лошото време.

Цялата тази смесица от младост, красота и съзидателност, съставляваща Лесли — момичето, навлязло в живота му случайно и донесло такова объркване в него, му се струваше непоносима. Рос бе изгубен и много добре го разбираше.

„О, Боже, та аз я обичам“ — мислеше той. Бе сам в леглото. Бе сам в цялата къща.

Оставаше да реши какво ще прави.

Той реши да не предприема нищо. Макар и да не можеше да контролира чувствата си, прекрасно си даваше сметка, че не трябва да допуска Лесли да разбере.

Когато я виждаше на работа, забелязваше колко е весела и си казваше, че всичко това се дължи на доверието й към него, на нежното му, бащинско отношение, измъкнало я от състоянието й на потиснатост — нищо повече.