Миг преди винаги
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542816546
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди винаги». Краткое содержание книги:
Сега в очакваното с нетърпение продължение на „Миг преди никога“ Камрин и Андрю посрещат заедно всяка възможност, която животът им предлага, следвайки взаимната си любов към музиката. Но когато буреносните облаци на трагедията надвисват над тях, връзката им е подложена на най-голямото от всички изпитания. Докато Камрин се опитва всячески да притъпи болката от станалото, Андрю взема дръзко решение: за да си възвърнат познатия ритъм на предишния си живот, двамата поемат отново на пътешествие около страната. Заедно те ще преоткрият вълнението, страстта и копнежа и ще срещнат по-големи предизвикателства, отколкото някога са можели да си представят.
– Не, не е – остана така замислена известно време, а изражението ѝ стана сериозно. – Мислиш ли, че постъпихме правилно? Като я водихме с нас из толкова много места?
– Разбира се – казах аз и наистина го мислех. – Нали това искахме да правим, когато тръгнахме в онзи първи ден. Не съжаляваме. Вярно е, че заради нейната сигурност трябваше да правим нещата по различен начин, да подминем много места, които искахме да видим, да останем в някои по-дълго, отколкото сме желали, за да не я пришпорваме, но постъпихме правилно.
Камрин леко се усмихна.
– И може би възпитахме у нея любов към пътуването. Не знам…
– И така, какво мислиш, че трябва да направим? – попита тя.
Останахме у Ашър и Лиа три месеца, преди да тръгнем отново на път. Трябваше да спрем в още едно място, преди да се отправим обратно към Съединените щати: Италия. Камрин най-накрая призна защо така е настоявала да отидем в Италия. Баща ѝ я завел там веднъж при едно пътуване по бизнес, когато била на петнадесет. Били само двамата. И пътуването с баща ѝ било последният път, когато се чувствала като неговото малко момиченце. Прекарвали много време заедно. Той отделял повече време за нея, отколкото за бизнес.
– Сигурна ли си, че идеята е добра? – попитах аз, преди да тръгнем за Рим. – Ами ако отидеш там и развалиш спомена си, както е станало в онзи ден в гората зад къщата от детството ти?
– Ще поема този риск – каза тя, докато нареждаше дрехите на Лайли в куфара. – Освен това не отивам там, за да съживя онези шест дни с баща ми, а отивам, за да си припомня онези шест дни с него. Не мога да разваля нещо, което не си спомням добре.
Когато вече бяхме там, стана ясно, че Камрин помнеше всичко. Взе Лайли и седна с нея на Испанските стъпала, предполагам, по същия начин, както е направил баща ѝ, когато я е завел там.
– Ние много те обичаме – каза Камрин на Лайли. – Знаеш го, нали? – и тя стисна ръката ѝ.
Лайли се усмихна и целуна майка си по бузата.
– Обичам те, мамо.
После Лайли седна между краката на Камрин, а тя зарови пръсти в русата ѝ коса и я вплете в нова плитка, която сложи върху рамото ѝ, за да изглежда също като нейната.
Аз се усмихнах и ги наблюдавах, замислен за един ден, отминал много отдавна:
– Ами, приятелство, предполагам – каза тя. – Нали разбираш, двама души, които се хранят заедно.
– Охо – казах леко усмихнат, – значи сега сме приятели?
– Разбира се – рече тя, очевидно заварена неподготвена за реакцията ми. – Предполагам, че сме нещо като приятели, поне до Уайоминг.
Подадох ѝ ръка и тя неохотно я пое.
– Тогава приятели до Уайоминг – рекох аз, но разбрах, че трябва да я имам. По-дълго от Уайоминг. Завинаги ще бъде достатъчно.
Все още се изумявам колко далеч стигнахме.
След близо почти три години на път най-накрая беше дошло време да си вървим у дома.
Върнахме се в Ралей, в нашата скромна малка къща. Натали и Блейк се изнесоха и си намериха жилище в другия край на града. По-късно Лайли тръгна на училище и през следващите няколко години бяхме щастливи, но в част от нас винаги имаше празнота. Наблюдавах малкото си момиченце как порасна и стана красива млада жена с мечти, цели и стремежи в живота, които съперничеха на моите и на Камрин. Харесва ми да мисля, че ние – Камрин и аз имаме заслуга за това как се разви Лайли. Същевременно тя е самостоятелна личност и понякога си казвам, че щеше да се развие по този начин дори и без наша помощ.
Не мога да не се чувствам по-горд.
Струва ми се, че беше толкова отдавна, а и наистина беше. Но дори днес се връщам към деня, в който срещнах Камрин и онзи автобус на “Грейхаунд” за Канзас и споменът ми е толкова жив в главата, не имам чувството, че мога да протегна ръка и да го докосна. Като си помисля, че ако не бяхме тръгнали така, както го направихме, и не бяхме казали на обществото и неговите норми да вървят на майната си, никога нямаше да се срещнем. Ако Камрин беше позволила на страха пред неизвестното да надделее прекалено над нея, никога нямаше да се качим на онзи самолет за Ямайка. Ние наистина живяхме живота си така, както искахме да го живеем, а не така, както светът очаква от нас. Поехме рискове, избрахме необичайния път, не позволихме на това, което всички мислят за избора ни, да попречи на мечтите ни и отказахме да се установим за постоянно, за да правим прекалено дълго нещо, което не ни харесва. Разбира се, през цялото време правехме неща, които не искахме да правим, защото трябваше – например известно време работихме в няколко ресторанта за бързо хранене, но не позволихме нищо от това да контролира живота ни. След време намирахме начин да се измъкнем, а не да го оставим да ни победи. Защото имаме само един живот. Имахме право само на един избор, за да го направим такъв, че да си струва да се живее. Ние направихме избора си и се втурнахме с всички сили напред.