Над всичко

— Бети, жадна съм. Дай ми малко чай!

— Да, мила, ей сега! Ще те облекчи. Ти си добро момиче!

Едвам вратата се затвори и Джип скочи. Тя се впусна към гардероба, взе дългото си кожено палто, обу чехлите си, хвърли някакво дантелено шалче на главата си и отвори вратата. Всичко тъмно; всичко спокойно! Със затаен дъх тя се спусна безшумно по стълбата, откачи веригата на външната врата, отвори я и излезе. Като сянка мина през тревата, излезе из градината на пътя под тъмните дървета, от които капеха капки. Сутринната дрезгавина смесваше своята сива убита светлина с нощния мрак. Тя чу шума от една кола, която се изкачваше по хълма и се скри зад живия плет. Светлината от автомобила се изля на тая страна, освети изведнъж храстите и дънерите на дърветата, направи да блесне мокрият път. Джип видя, че шофьорът обръща главата си към нея, после колата потъна в мрака, задната й светлина изчезна. Те отиваха към Червената къща, навярно баща й или докторът, за да се мъчат да я спасят. Тя се завтече по-нататък. Един мъж с куче излезе от една врата и извика: „Ей!“ Тя беше изгубила чехлите си, тичаше боса, без да усеща камъните и трънаците край пътя, тичаше към пътеката, която водеше към реката, там дето брегът беше открит.

Вече беше стигнала пътеката; на стотина ядра се виждаха върбите и сивият блясък на реката. Реката и най-щастливите часове в целия й живот! Ако той беше нейде, щеше да го намери тук, дето беше лежал с глава на гърдите й, дето беше мечтала, видяла красота, дето толкова го беше обичала! Тя стигна до брега. Студена, сива, мълчалива и по-бърза от вчера, реката течеше. Далечните брегове бяха почнали да се белеят в утринната дрезгавина. Джип стоеше неподвижна, запъхтяна след толкова тичане. Коленете й не я държеха, тя падна в мократа трева, обви ръце около уморените си крака, започна да се люлее насам-нататък, косата й бе нападала по лицето й. Задушаваше се. Тя седеше и чакаше да поеме пак дъх, да има пак сила, да захвърли живота и да потъне в сивата вода. Някакво странно отделяне от самата нея, присъщо на треската, я обхвана, тя сякаш се виждаше сама да седи и да чака тук; мислеше: „Ще се видя умряла, влачена между тръстиките, ще видя птичките да се чудят над мене!“ И внезапно избухна в ридания. Нейното момче, нейното момче — бедната му коса! И тя се захлупи на очите си, зарови се за пръстта и мократа трева.

Слънцето хвърли един бледен лъч върху водата, една червеношийка зачурулика, един лист падна върху голия крак на Джип.