Сънища за богове и чудовища
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712435
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънища за богове и чудовища». Краткое содержание книги:
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали. Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи...
Историята на Кару и Акива свършва тук. Една приказна история, в която демоните не са толкова страшни, а ангелите не са това, за което ги мислим.
Не знаеха и дали Яил не е пратил потеря подире им.
А той го беше направил.
Не знаеха дали не е открил и завардил портала над Атласките планини, откакто минаха през него.
Още не го беше направил, но дори в този момент неговите съгледвачи кръстосваха Брега на зверовете и ги издирваха.
Даже не знаеха дали вече не се е върнал в Ерец, без значение като победител или не; нямаше и как да научат, че Баст и Сарзагон - двойката съгледвачи, която не проводи пратеник -са заловени преди ден и половина, само часове след тръгването си от кратера.
Заловени и изтезавани.
Бунтовниците не знаеха и даже не допускаха, че на другия край на света вече повече от едно денонощие небето е тъмно като по здрач - необичаен и зловещ мрак, който нямаше нищо общо със слънцето. То продължаваше да грее, но лъчите му едва пробиваха плътната индигова завеса като огнени очи, надничащи през цепките на наметало от сенки. Неговата светлина все още огряваше морето и изпъстряше зелените острови. Цветовете там бяха все така тропическо ярки -всичко си беше по старому, но не и небето. То беше болно и причерняло и буревестниците продължаваха да кръжат из него, крясъците им ставаха все по-дрезгави и ужасяващи, а затворниците в своята неприличаща на затвор килия го наблюдаваха през прозореца и потръпваха от ужас, на който не можеха да дадат име, а и нямаше как да попитат своите похитители, защото те не се вестяваха. Нито Айдолен с танцуващите очи, нито някой друг. Не им носеха нито храна, нито нещо за пиене. Останала им беше единствено кошницата с кървави плодове, но никой не беше чак толкова прегладнял, че да размисли и да посегне към нея. Явно бяха забравили Мелиел, втори носител на това име, както и за нейния отряд от извънбрачни братя и сестри и докато гледаха през препречения с решетка прозорец, те можеха само да гадаят дали това не е знак за свършека на света им.
По небесните знаци Скараб и четиримата магове си даваха сметка накъде отиват нещата в техния роден свят. Посланията ги настигаха дори на това място и те чувстваха наближаващото бедствие по обезсилването на собствената си анима, сякаш душите им се топяха в сянката на това унищожение.
Но дори да чувстваха близкия край - толкова наближил, - те не направиха нищо да предупредят онези, сред чието множество присъстваха невидими. Може би причина за това беше равнодушието, отглеждано в продължение на векове в тяхната доброволна изолация. Още с раждането започваха да им внушават, че тези тук са народ от глупци, които заслужават да живеят в безкрайна война. Нещо повече, на Далечните острови приемаха, че тези войни са за тяхно добро, колкото мрачно и жестоко да беше това: докато Империята е заета да избива и умира там, тя едва ли ще намери време да досажда на сте лианите със своите глупави вражди.
И ако имаше някакво високомерие в убеждението на стелианите, че те не трябва да бъдат обезпокоявани, то това беше напълно заслужено високомерие.
Те не трябваше да бъдат обезпокоявани.
Стелианите на всяка цена трябваше да бъдат оставени на мира. Скараб знаеше, дори от другия край на света, онова, което Мелиел и останалите в килията сред неестествен мрак не знаеха: че Айдолен с танцуващите очи е една от многото, които се борят с поболялото се небе, опитвайки да запазят шевовете на техния разпадащ си свят непокътнати. И също че тя сега няма време за затворниците, нито за каквото и да било друго.
Възможно бе, разбира се, петимата огненооки натрапници да не са усетили невидимата заплаха, която дебнеше съвсем отблизо - макар да изглеждаше невероятно как сплотеният дъх, едновременното вдишване и издишване на хиляди вражески гърди може да остане незабелязано за магове с такава изострена чувствителност. Каквото и да беше обяснението, те не предупредиха бунтовниците.
А просто наблюдаваха.
Посланията на Скараб към останалите съдържаха съвсем проста мисъл, без каквито и да е сетивни нишки или усилие да се изразят чувства. Това няма нищо общо с нас, гласеше нейното мислено послание.
До този момент това беше самата истина. Но тя нямаше как да знае колко неистинно е точно в този момент, нито срещу какво е изправена тази чудата и съшита от непасващи си парчета армия-мелез, нито какви ще са последиците, ако сега се провали.
Имаше прекалено много неизвестни.
ПРИШЕСТВИЕТО + 48 часа