Сънища за богове и чудовища

Престани да се разсейваш с мисълта за целувки. Съществуването на цели светове е заложено на карта. Тортата е за по-късно; ударението е на по-късно.

А трябваше да се случи, когато последва Акива до скалната ниша - мили богове и звезден прах, видът на голите му гърди събуди толкова... жарки... спомени - но така и нищо не стана, защото той изведнъж се напрегна и взе да настоява, че заедно с тях има още някой или нещо, невидимо, което тръгна да преследва напосоки с меч в ръка.

Кару не се усъмни в думите му, но тя самата нищо не почувства, нито пък можеше да си представи какво ги заплашва. Въздушните елементали? Призраците на мъртвите кирини? Богинята Елай в лошо настроение? Каквото и да беше, техният кратък миг насаме скоро приключи и дори не можаха да се сбогуват както трябва. Мислеше си, че раздялата ще да е полека, ако го бяха направили. После обаче си спомни техните предутринни сбогувания в реквиемната горичка преди години и колко тежко й беше всеки път да отлита надалече от него, затова трябваше да си признае, че прощалната целувка изобщо не би направила раздялата по-поносима.

Ето защо насочи ума си към предстоящата задача и се опита да не се озърта за Акива, който трябваше да е оттатък ятото воини, които в момента се приземяваха.

Та ето какъв беше планът:

Вместо да минат през портала и да атакуват Яил на непозната територия, Тиаго и Елион ще отведат главните сили на тяхната обединена армия на север към втория портал и ще чакат там, за да посрещнат Яил, когато Кару и Лираз го пратят обратно вкъщи.

Тук вече започваше интересното. Още не знаеха къде Яил е разположил войската си и не можеха да предвидят какво ги чака при втория портал над върховете на планинската верига Вескал, северно от Астре. Щяха да реагират според ситуацията, но очакваха, разбира се, многобройна войска. В съотношение десет към едно, ако имаха късмет, или още по-лошо, ако късметът им изневереше.

Затова Кару им даде тайно оръжие. Даже чифт оръжия.

Сега и те бяха тук, седяха в усамотение, по-встрани и най-високо от всички останали войници, на самия ръб на кратера, вперили поглед надолу. Докато Кару ги наблюдаваше, Тангрис повдигна една от изящните си предни лапи на пантера и я облиза; движението беше съвсем котешко, въпреки че лицето - и езикът - принадлежаха на жена. Сфинксовете отново бяха оживели.

Кару даде на бунтовниците Оживелите сенки. Но изпитваше смесени чувства заради това. Предостави й се сгоден случай да възкреси сфинксовете, Тангрис и Башаис - както и Амзалаг, тъй като душата му беше в същата кадилница, а тя беше готова да се опълчи на всеки, който се опита да й възрази - и това беше хубаво. Обаче все така изпитваше ужас от специалното предназначение на сфинксовете - да се придвижват незабелязано, в пълна тишина и да прерязват гърлата на враговете, докато спят.

Каквото и да беше това, дарба или магия, то надминаваше обикновената потайност. Сякаш сфинксовете излъчваха нещо сънотворно, за да са сигурни, че набелязаната жертва няма да се противи, каквото и да вършат с нея. Обречените дори не се събуждаха, за да умрат с достойнство.