Мадоната на бадемите

— Не искате ли да ми разкажете? — подкани го сестра Бианка така, както би подканила пакостливо дете.

— Просто се влюбихме един в друг твърде скоро след смъртта на съпруга й и на неподходящото място. Тя беше мой модел за Дева Мария, докато работех в Сароно, и веднъж просто се прегърнахме в църквата. Видяха ни и ни разобличиха. Целият град ни осъди. А тя е богобоязлива и затова ме отпрати далече. Напуснах града по-скоро заради нея, отколкото заради себе си, но сега вече осъзнах, че не мога да стоя повече далече от нея. Без нея животът ми не е живот. За мен тя е всичко на този свят.

Сестра Бианка вдигна отново очи към фреските и поклати глава.

— Мисля, че ще продължавате да я рисувате до края на живота си.

Бернардино сви рамене, като че ли нямаше нищо по-лесно на този свят от това да се откаже от дарбата си.

— Аз пък мисля, че оставих достатъчно творби на историята. Най-доброто от мен е тук. Учителят ми се оказа напълно прав.

— Учителят ви?

— Маестро Леонардо. Той каза, че ще се науча да рисувам едва когато се науча да чувствам. Онова, което нарисувах в бялата църква на Сароно, беше просто занаятчийство. Украсявах белите стени там така, сякаш полагах глазура на торта. Тук обаче влязох в черна килия и я превърнах в кутия за бижута. Знам, че никога повече няма да мога да постигна нещо по-добро и че историята ще ме съди именно по това място.

Обгърна с широк жест на ръката си цялата стена и множеството параклиси, вече населени с безброй фигури. Едва сега си даваше сметка, че фреските не притежават онази класическа безстрастност, която имаха фигурите му в Сароно, а още по-малко — безсмислените метафори на предишната му работа. Те вече не бяха изискани, аристократични и царствени. Бяха си съвсем истински и живи, изрисувани с ярък натурализъм — мъгливите светлосенки, за които някога бе подигравал толкова много Леонардо, сега извеждаха на преден план реалността и живота. Тук Бернардино вече не беше ограничен от формите и умереността. Страстите му го бяха освободили, четката му се бе превърнала в плът.

Осъзнаваше също така, че четката му бе вървяла заедно с нарастващата му вяра — тук светлината на набожността се излъчваше от самите фигури, а не идваше някъде отвън. Бернардино имаше чувството, че се обръща към начетен кръг от свети личности, които са се събрали, за да го изслушат. Отдавна мъртвите и все още живите вървяха ръка за ръка — Алесандро Бентиволио, бащата на сестра Бианка, беше приклекнал в разкошната си мантия от бяло и сиво, черно и златно, а зад него стоеше свети Стефан със скалата, която го бе убила, разпръсната на парчета в краката му. Мъртвата майка на абатесата — Иполита, бе приклекнала над света Агата и света Лучия, и трите носещи лицето и формите на Симонета ди Сароно. По-нататък пък бяха Бианка и брат й Анселмо, изобразени като света Схоластика и нейния близнак свети Бенедикт, усмихващи се блажено от пиластрите. В блестящите цветове на одеждите, в безценните пигменти от лапис лазули, зеленика и малахит миналото и настоящето се събираха и свеждаха очи от арките и пазвите на сводовете, от окулите и люнетите. Багрите и драперията на тъканите бяха забележителни, перспективата на фигурите — толкова добра, че те сякаш се привеждаха, за да залеят с милостта си целия свят. От илюзията Бернардино бе създал реалност — измислените мрамори и ниши, които бе изрисувал, изглеждаха така реални, сякаш току-що бяха издялани от зидар, наситени със светлосенки и форми, които не са техни. Да, той си даваше сметка, че това е неговият шедьовър.