Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
— Твоят бог много ще се гордее с теб!
Той се усмихна с усмивката, която бе единственото красиво нещо в него, и изобрази с ръка знака за шалом, след което отвърна:
— Вашият също ще се гордее с вас, милейди!
Трийсет и осма глава
Свето кръщене
— Не мога да остана повече. Света Катерина беше последната. Трябва да тръгвам! Ако вчерашният ден ме научи на нещо, то е, че нищо не е по-важно от това да живееш живота, който ти е даден, ако ще и да го живееш в грях! Докато бях при вас, успях да се сприятеля с Бога. Мисля, че той също ме обича въпреки множеството ми недостатъци. Ала животът е твърде кратък. А и аз най-сетне усетих как трябва да рисувам — научих го вчера. И сега трябва да тръгвам и да заживея живота, който трябва да живея, ако ще и заради това да отида в ада!
— Коя е тя? — попита абатесата с открити, искрени очи.
— Коя по-точно? — стресна се Бернардино.
— Жената.
— Коя жена? — възкликна Бернардино, трескаво прехвърлящ в главата си думите, които бе изрекъл току-що, и чудейки се кога е успял да спомене и името на Симонета.
Бианка направи няколко крачки напред и посочи към света Урсула.
— Ето тази — каза. После отиде до стенописа на свети Мавриций и пръстът й посочи към жената с червената рокля на преден план. — И тази! — черното й расо изсвистя, когато се завъртя рязко, за да посочи останалите. — И света Агата, и света Лучия, и света Аполония. — Дори и тук! — посочи накрая към света Катерина. — Тук, на нейната фреска, тя действително прилича на графинята на Шалан, но на онзи панел там, където стои до света Агата, тя отново е вашата тайна дама. Появява се навсякъде из тази църква, а вие не сте говорили нито веднъж за нея. Появява се дори и в майка ми — тук посочи към призрака в бяло, който беше коленичил над света Катерина и света Агата. — Тя действително беше красавица, но вие сте й направили допълнителен комплимент с това изображение. Това не мога да не го призная дори аз, която толкова я обичах!
Бернардино се усмихна тъжно и отпусна глава в ръцете си.
— Това не говори много добре за уменията ми на художник — изсмя се той.
Абатесата приседна на пейката до него и рече:
— Бернардино, знаете колко много ценя работата ви! Но погледнете и сам! Вярно е, че има известни различия, но всички тези жени си приличат поразително много!
Бернардино разтри очи толкова силно, сякаш се канеше да ги извади от орбитите им, а когато ги отвори пак, се постара да погледне по друг начин на работата си. Да, Бианка се оказа права. Откакто бе дошъл тук, той бе рисувал единствено Симонета, отново и отново. Бе я изобразил като света Урсула, свела поглед към ангела с червени криле, който беше Елиях. Бе я изобразил в най-големи подробности в червена рокля, каквато никога не я бе виждал да носи, присъстваща на освещаването на църквата на свети Мавриций. Тя се извисяваше във величествения си ален тоалет, изпъстрен със златни нишки, а косата й бе вдигната и прихваната с мрежичка със златни нишки и перли. На този стенопис имаше множество сцени, тъй като свети Мавриций основаваше църквата си сред мъртвите, но въпреки това единствено жената в червено със странните ръце, събрани за молитва, привличаше вниманието. „Аз съм една от вас — сякаш казваше тя. — Аз съм свидетелка на този ден.“ И (тук той едва не се разсмя) на всичко отгоре я бе нарисувал, застанала пред собствения й дом — същият онзи дворец с червените стени и елегантната колонада отпред, които бе зърнал само веднъж, докато си вземаше сбогом с нея. Бе нарисувал дори прозореца, на който тя бе стояла в онзи ден, и бе поставил на него фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в мъжки ловен костюм.
И това не беше всичко. Бернардино се въртеше и неговите най-велики творби се въртяха пред очите му. Всяка жена, която бе нарисувал, откакто бе дошъл в този манастир, имаше по нещо от нея, било в тялото или осанката, в лицето или ръцете.
Повечето от жените имаха нейния тен на кожата, а дори и да го нямаха, имаха нейните очи или нейните жестове. Нямаше представа дали чувството, което сега се надигаше в гърдите му, ще завърши със смях или с плач. А той се страхуваше, че я е забравил! А той бе лежал буден нощи наред, опитвайки се отчаяно да си спомни лицето й! Ето, че тя беше тук, пред него, отново и отново, много по-реална дори, отколкото когато я бе рисувал на живо в Сароно. Защото тогава, запленен от личността й, не бе успял да я види такава, каквато бе всъщност. А тук, разделено от нея не само от разстоянието, разбитото му сърце си я беше спомнило във всеки детайл, а верните му ръце бяха рисували изображението ден след божи ден. Само две дами наоколо нямаха изражението на Симонета — света Схоластика и една скърбяща новопокръстена край гроба на Христос. И двете носеха черното расо на монахини и обикновеното, но мило лице на сестра Бианка.