Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Може би трябваше да опитаме по онази улица, която води нагоре — обадих се аз.
— Скоро ще пристигнем — успокои ме Джон. — Само трябва да се изтеглиш още малко в обратната посока.
Най-после се добрахме до сградата, която търсехме: беше голяма, разположена на края на стария квартал и с вид на средновековен дворец. Вътре ни посрещна един чевръст мъж с посивяла коса, който говореше доста добре английски — оказа се, че бил уредникът на музея. Веднага щом узна, че идваме отвъд океана, ни предложи да ни разведе наоколо. Първо ни поведе към една полутъмна зала, приличаща повече на пещера, в която бяха изложени различни остъклени витрини, с обяснителни надписи на всяка. Ние се оказахме единствените посетители. Заради нас, естествено, уредникът бе принуден да включи осветлението и да отмести с изискан жест преградата на входа, сякаш осигуряваше достъп до някаква по-специална стая, както в един дом се осигурява стая за роднини, неочаквано пристигнали на гости.
На входа на сградата, в която се помещаваше археологическата експозиция, се четеше: „СЕЛИЩЕ НА ПЪРВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ, ДАТИРАНО СЕДЕМ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ПРЕДИ НАШАТА ЕРА“. Не схванах за какво става дума, докато не го видях с очите си: някакви неясни, на мен поне, находки, които свидетелстваха за присъствието на Homo erectus по тези земи и които са били намерени в околностите на града, когато е строена новата линия на експреса за Неапол. На една от фотографиите на първия панел бе показано мястото на откритието — заграден участък, вътре изкопана от булдозери земя, както и някакви неясни метални конструкции. На съседния панел бе нарисувано това, което въображението на художника бе подсказало за облика на мястото преди седем хиляди години: то приличаше на подгизнала ливада, с набучени по нея колове и много върби наоколо. В далечината се забелязваше стадо бизони, които кротко пасяха сред гъстата трева, а на преден план един дребен и прегърбен мъж или по-скоро получовек, подклаждаше огъня пред отметнатото покривало на входа на окаяната си колиба.
Уредникът веднага ни представи съответния коментар:
— Първите хора, които се заселили тук, са се местели между планините и равнините през пролетта и есента и вероятно са следвали пътечките, проправени от дивите зверове. После, след около сто хиляди години, тези пътеки се превърнали в предпочитани от пастирите пътища за стадата им, а дори и до днес някои от тези планински пътища се използват. Можете да се уверите колко е свързано всичко, как този дребен човечец, изобразен на картината, всъщност е вашият далечен прародител.
Джон се доближи до Рита. В зле осветената зала, приличаща повече на праисторическа пещера, ние сякаш също се преобразихме в получовеци, подвластни единствено на животинските закони за заплаха, преследване и спасение чрез бягство. Припомних си какво си мислех за Джон, когато го следях до дома му и колко примитивна беше връзката между нас тогава. Все едно че оттогава непрекъснато го следях. Той бе тук, до мен, на разстояние само от един скок и дори надушвах миризмата му, а мускулите ми се стягаха заради близостта му.
За миг Джон се спря пред един от следващите експонати, рамо до рамо с Рита, за да й покаже някаква подробност. Като ги видях, ме прониза ледена тръпка: за пръв път долових приликата между тях, заради еднаквите извивки на раменете, заради еднаквото очертание на гърба. Внезапно ми просветна каква бе истината.
Почти в същия миг се извърнаха едновременно и се вгледаха в мен.
— Случило ли се е нещо? — попита ме Рита.
— Не, не, нищо не се е случило.
Уредникът се премести към следващия експонат, каза, че е част от пода на някакво помещение в праисторическото селище. Всъщност представляваше неголямо пространство със здраво утъпкана почва, осеяно с разпилени кости, сред които най-ясно личаха бивните на непознати за мен, но вероятно доста едри животни, както и примитивни отломки от дялани камъни, едва различаващи се от парчетата скали наоколо. Уредникът се впусна в пространни обяснения за това колко много можело да се научи от тези находки, какви задълбочени изводи били направени въз основа на наблюденията върху тях, защото тези окаяни парчета от зъби и скални отломки били добре запазени, въпреки изтеклите хилядолетия, и всичко свързано с тях доказвало неоспоримата приемственост между безчет поколения. Аз пък, кой знае защо, се замислих за отчаяните си опити да възстановя истината, но не за праисторическото, а за моето собствено минало. Изненадващо се оказа, че май бе по-лесно да се разгадае какво се е случило с нашите далечни предшественици, от които ни делеше необозримата пропаст на времето, отколкото какво се е случило с моите родители, живели тук само преди няколко десетилетия. Всъщност беше ми трудно да осмисля не само събитията от моето минало, но и тези, които се бяха случили преди броени минути.