Къде отиде тя

— Такива сме ние двамата — кимнах аз. — Това обяснява всичко.

— Да.

Тя начерта една линия в пясъка с палеца на крака си и веднага след това бавно я изтри с ходилото си.

— Понякога ми идва да се разкрещя — рече тя. — Само като се замисля за това. За всичко, което няма никакъв смисъл.

— Не бива да се разсъждава така.

Но беше истина: начинът, по който нещата можеха да се окажат невъзможни и да не могат да бъдат обяснени или оправдани. Съществуваше само една разделителна линия, която прекосяваше съзнанието и след която не оставаше нищо, освен опустошение.

— Елена ми каза за теб нещо, което много ме разтревожи — признах й аз. — Нещо свързано с твоето следване и така нататък.

— Е, добре де. Нали я знаеш каква е. Винаги е склонна да преувеличава.

— Каза ми, че не си взимаш изпитите.

— Тя ли ти каза това?

— Не е ли вярно?

— Изпуснах два от курсовете си, това е всичко. След като баща ни се разболя. Това е цялата история.

— Но тя ми каза, че си била много объркана.

— Може би наистина съм. Може би тъкмо в това е проблемът.

Сега, като седеше до мен, ми изглеждаше напълно разумна, с ясно съзнание, уверена и силна.

— Когато бях малка — продължи тя, — често си мислех, че в мен живеят две същества. Едно истинско и едно друго, много по-грозно, каквото смятах, че съм отвътре, някакъв специален каприз на природата. Другото ми аз, онова, което не беше толкова специално, а по-скоро беше съвсем нормално и най-обикновено, получаваше средни оценки, в нищо не беше специално и си имаше най-обикновени приятелки със средни качества, че на всичкото отгоре вършеше само най-нормални постъпки. После установих, че лесно можех да заблуждавам хората, да се преструвам, че съм само едно обикновено момиче, и хората охотно ми вярваха. От дълго време мисля, че това, което през целия си живот съм правила, е да се преструвам. Така внезапно осъзнах, че не зная кое от тези две същества всъщност е реалното. И се наложи да избирам коя да бъда.

— И ти кое от двете същества избра? — попитах я аз.

— Не зная. Не зная.

Тя зарови крак в пясъка.

— Може би точно заради това не мога да се реша… — добави тя, — да бъда обикновена. Може би защото си мисля, че другите ще се разочароват от мен, както вече се случи с теб.

Тя ме молеше да я освободя, за да може да избере единия от двата пътя, пред които бе изправена, но единият от тях не предвиждаше моето участие.

— Може би се е случило — уточних аз. — Може би заради това ти се спря на този избор. Това не е нещо толкова лошо, искам да кажа да бъдеш обикновена.