Веровещица

Изьолт не помнеше подобно поведение у нишкосестра си. Не знаеше, че Сафи е способна да изпита толкова силни чувства, задето беше причинила страдание на някого... така де, на някой друг освен нея самата.

Двете със Сафи стигнаха до празния квартердек на „Жана“. Нишките на Сафи внезапно грейнаха в нови цветове. Сивокафяв ужас. Синя тъга. Новите нишки се преплетоха с вината, срама и разкаянието.

В подножието на надвисналите над „Жана“ високи скали имаше тих плаж със сив чакъл. Ритъмът на вълните и вятъра се нарушаваше единствено от стъпките на моряците. Не се чуваше чирикане на лястовици, нито дрезгаво кискане на чайки. По скалите нямаше накацали грациозни пеликани, над водата не се носеха вълнолюбки.

Птици имаше, но не бяха в състояние да пеят или летят. Спаружените трупове и оголелите скелети покриваха плажа и се носеха по ленивите вълни на отлива. На брега бяха изхвърлени и стотици мъртви риби, изсъхнали на слънцето.

Колко хиляди трупа се бяха събрали тук през годините? И по колко още изплуваха всеки ден?

Изьолт обърна очи към Иврен и се запита как ли се чувства монахинята при вида на родната си земя. Нейните нишки обаче останаха спокойни и през тях пробяга единствено отсянка на тъгата.

Изьолт прочисти гърло и потисна порива да заекне.

- Мислех, че водата е отровна, монахиня Иврен, не рибата.

- Да, но рибата плува в отровената вода и умира - отвърна Иврен и застана от другата страна на Изьолт. - След това птиците я поглъщат и също загиват.

Сафи залитна към фалшборда. И нишките ѝ, и лицето ѝ бяха в плен на ужаса.

Изьолт обаче запази пълно спокойствие; искаше ѝ се да можеше да докара изражението на Сафи. Искаше ѝ се да можеше да покаже на Иврен, че дробовете я пристягаха при вида на съсипаната земя, че ребрата ѝ сякаш се превръщаха във вледенен гранит. Тя обаче нямаше маски, нямаше и думи, затова просто остана на място.

С крайчеца на окото си забеляза проблясъка на нечии нишки. Нямаше нужда да се обръща, за да се досети кой се изкачи на палубата. Кой застана до Иврен и извади далекогледа от жакета си.

Нишките между Мерик и Сафи вече бяха по-здрави, в объркана, противоречива смесица. Външните се протягаха подобно пипалата на морска звезда с лилава жажда. С виненочервена страст. С оттенък на синьо съжаление.

И далеч не малко ален гняв.

„Тази връзка е доста взривоопасна“, помисли си Изьолт и трескаво разтри основата на носа си.

- Какво има? - попита Сафи.

Тя се сепна. Нишките толкова я бяха погълнали, че не беше забелязала, че Сафи се е обърнала към нея.

- Нищо - измърмори с ясното съзнание, че Сафи ще разпознае лъжата.

- Тя е без обувки! - извика Иврен и Сафи премести вниманието си на нея.

Мерик изду ноздри и въпреки че Сафи разтвори устни -вероятно за да обяви, че не ѝ пречи, че е боса, - той изрева:

- Райбър! Намери някакви обувки за домната!

Момичето от екипажа изскочи на палубата и задъвка устна.