По-студената война

- Да - отвърна Кел, който не гореше от желание да прави комплименти на Рейчъл, нито да си признава, че не бе успял да задържи любовта й. - Наистина е специална.

- Но се чувстваш като глупак, защото си се поболял от любов?

Кел се усмихна, мислейки си колко всъщност ценеше приятелството на Елза, навика й винаги да казва онова, което мислеше.

- Да - отвърна той. - Може и така да се каже.

- Не се чувствай така - каза разпалено тя. - Защо сме на този свят? Да обичаш значи да си жив. Да разтвориш сърцето си за някого е най-красивото нещо на земята. - Кел сигурно бе направил гримаса, защото тя се спря, после добави: - Сигурно ме мислиш за романтична италианка. Точно според стереотипа.

- Не, не мисля това - каза той, като я докосна по ръката, предлагайки й цигарата.

Елза поклати глава.

- Не, благодаря. Исках само да опитам вкуса на тютюн.

Тя стана и отиде до отсрещния край на стаята, където имаше друга библиотека, също отрупана с книги. Шеймъс Хийни. Пабло Неруда. Одън. Ларкин. Т. С. Елиът.

- Държиш всичката поезия на едно място.

Това беше по-скоро констатация, отколкото тема за нов разговор. Кел смачка цигарата си. Още помнеше колко близо бе стигнал до свалка с Елза преди две години в една подобна на тази вечер, когато само двамата бяха обсъждали Ясин Гарани в Уилтшър. Тя му бе сготвила вечеря. Слушала бе историите му. Отново се запита какво правеше сега с него в апартамента. Нямаше да се учуди, ако след време откриеше, че е било по указания на Амилия.

-Том?

- Какво?

- Беше лоша вечер за теб.

-Да.

- Толкова съжалявам. Не мога дори да си представя какво усещаш. Но нещо усещаш и това е добре.

Кел имаше чувството, че Елза се опитваше да му каже нещо повече от думи на утеха. Да му съобщи нещо по-дълбоко, нещо за него самия. Тя свали от полицата една книга, сякаш искаше да печели време, докато думите се оформеха в съзнанието й. Беше „Джейн Еър“. Докато я гледаше, Кел се опита - без сам да знае защо -да си внуши, че Елза го привлича. Не успя.

- Когато се запознах с теб, ми се стори затворен.

- Затворен - повтори той.

Усмихната, Елза остави книгата на ниската масичка в средата на хола и приклекна пред него, като се подпря с колене на неговите, за да запази равновесие. Той не знаеше дали ще се опита да го утеши с целувка, или просто се държеше мило, защото го виждаше, че страда.

- Когато започнахме да си говорим, първо в Ница, после в Тунис и Англия, забелязах, че си изпълнен отвътре с тъга. Не с безсилие. Не със самота. С тъга, сякаш сърцето ти беше мъртво от години.

Кел отмести поглед към прозореца. Спомни си, че Рейчъл му бе казала почти същото в Истанбул, докато крачеха, хванати за ръце, към ресторанта в „Ортакьой“: „Ти си в състояние на вечен полусън“. Той бе шокиран от способността й да долови интуитивно нещо такова, като в същото време бе приел истината в забележката й като откровение. Рейчъл го бе върнала към живота. Той съзнаваше, че не бе намерил щастие в брака си с Клеър, в същата степен, в която съзнаваше и собствената си отмъстителност.