Тревожна кръв [bg]

– Моля? – изрече тя, но внезапно почувства, че се превръща изцяло в нерви и пулс.

– Не си направи труда да ми кажеш, а? Просто си тръгна и си изми ръцете, така ли?

– Том...

– Тя ми каза всичко, дявол го взел, а ти си го знаела преди година, докато аз научавам едва днес, четири седмици преди проклетата ми сватба!

– Том, аз...

– Е, надявам се да си щастлива, мамка му! – ревна той. Робин дръпна телефона на една ръка разстояние от ухото си, но пак чу съвсем ясно следващия му крясък: – Аз съм единственият сред нас, дето не съм се чукал настрани, всъщност аз съм изчуканият!

Робин прекъсна връзката с треперещи ръце.

– Извинете – каза едра жена, която се опитваше да види свещите на рафтовете зад гърба ѝ.

Робин смотолеви извинение и се отдалечи, докато стигна до извит железен парапет, ограждащ кръгово пространство въздух. Надникна и видя, че етажите са срязани, така че можеше да погледне право в сутерена, пълен с хора, кръстосващи там с кошници, натоварени със скъпи шунки и бутилки вино. С въртяща се глава и почти без да осъзнава какво върши, Робин се обърна и пое на сляпо към изхода, като се опитваше да не се блъска в маси, отрупани с крехък порцелан. Слизаше надолу по настланите с червен мокет стълби и се опитваше да се успокои с дълбоко дишане, да осмисли чутото преди малко.

– Робин.

Тя продължи да върви и едва когато някой каза „Робин“ за втори път, се обърна и видя Страйк, току-що влязъл в магазина през странична врата откъм Дюк Стрийт. Раменете на палтото му бяха осеяни от блестящи дъждовни капки.

– Здравей – изрече замаяно тя.

– Добре ли си?

За част от секундата ѝ се прииска да му каже всичко: в края на краищата той знаеше за връзката на Матю, знаеше как бе прик­лючил бракът им, беше виждал Том и Сара. Ала Страйк изглеждаше напрегнат и беше стиснал здраво телефона в ръката си.

– Добре съм. А ти?

– Не чак толкова – отвърна той.

Двамата се дръпнаха, за да пропуснат в магазина група туристи. В сянката на дървеното стълбище Страйк каза:

– Състоянието на Джоун се е влошило. Отново са я приели в болница.

– О, боже мой, толкова съжалявам – промълви Робин. – Виж какво, заминавай за Корнуол. Аз ще разговарям с Уна. Ще се погрижа за всичко...

– Не. Тя изрично е казала на Тед, че не иска отново всички да се втурнем натам. Само че не е присъщо за нея...

Страйк изглеждаше точно толкова разтърсен и разсеян, колкото се чувстваше самата Робин, но сега тя се стегна. Майната му на Том, майната им на Матю и Сара.

– Сериозно, Корморан, върви. Аз ще поема работата.

– Очакват ме след две седмици за Коледа. Тед казва, че тя отчаяно копнее всички да се съберем у дома. Това сега с болницата ще е само за ден-два.

– Е, ако си сигурен... – каза Робин. Погледна часовника си. – Имаме десет минути до идването на Уна. Искаш ли да седнем в кафето да я изчакаме?

– Да – отвърна Страйк. – Добра идея, имам нужда от кафе.