Битката при Верил [bg]

— Мин! — провикна се Миранда. — Спри колкото можеш повече от тях и пази Айви! Ще се върна веднага щом мога!

След което потъна вътре.

Драконът пристъпи към работа. Спускайки се ниско над водата — доколкото позволяваше съзнанието й — Мин обля създанията с пламък. Те се пръснаха, но всяка огнена струя отнасяше със себе си жертви. Успя да атакува още няколко пъти. Сетне създанията се бяха пръснали прекалено и можеше да ги унищожава само едно по едно. Бе изпепелила съвсем малка част от потока плащове, ала последващото им преследване щеше да я отведе прекалено далеч от Айви. Изви се назад и започна да кръжи около островчето, без да изпуска от очи спящото създание.

Миранда бе посрещната от единствената светлина, която се срещаше в недрата на д’каронските структури — синьо-бялото сияние на открадната магия. Но този път светлината струеше по начин, който девойката не би могла да си представи. Сложна последователност продълговати кристали оформяха последователност от взаимосключени форми, напомнящи огромни снежинки. Формата скулптираше черупка в центъра на голямата кухина, издълбана в острова. Бе потопена до половината във вода, отразявайки и пречупвайки замайващата светлина — три дървени подпори се издигаха от потъналия във вода под до тавана.

Във всяка допирна точка, където един кристал срещаше друг, бе прикачен скъпоценен камък — или поне някога е било така. Дори и сега вихрушка от наметала и близници ги събираха и политаха към вратата, без да обръщат внимание на стоящия на пътя им човек. Миранда пристъпи встрани и ги остави да излизат. Мин щеше да ги спре, ако можеше. Имаше по-важна работа.

В центъра на огромната кристална черупка се намираше друга такава — по-малка, прикрепена към камъка в дъното на островната кухина. В нея бясно се въртеше вода, която несъмнено притежаваше собствена воля. Тя се извиваше, опитвайки се да се промуши през мястото между решетките, отдръпвайки се назад, когато докосне една от тях. Миг по-късно водата потъмня и се промени на камък, падайки върху пода. Край нея, намиращи се изцяло под повърхността на вира, стояха две създания, подобни на които Миранда никога не бе съзирала досега.

Всяко приличаше на човек, облечен в броня, но дори и през диплещите се вълнички можеше да види, че под парчетата метал няма плът. Стояха във водата като празна черупка в хуманоидна форма — и то на човек със заплашително телосложение. Червени руни покриваха изцяло доспехите им. Единственото загатване за някакво живо присъствие в броните бе проблясващото кълбо кехлибарена светлина. И двете създания държаха в ръкавиците си дълги копия.